„Предприятия М и М“ отиваха към крах. Майлоу се ругаеше ежечасно заради своята монументална алчност и глупост да закупи цялата египетска реколта памук, но договорът си оставаше договор и трябваше да се изпълнява, та затова една вечер, след разкошна вечеря, всичките изтребители и бомбардировачи на Майлоу излетаха, подредиха се в строй над лагера и започнаха да пущат бомби над авиогрупата. Той беше сключил втори договор с германците, този път да бомбардира собственото си поделение. В едно добре съгласувано нападение самолетите на Майлоу се разделиха и бомбардираха бензиновите резервоари, муниционните складове и бомбардировачите Б-25, които лежаха на подобните си на захарни петлета подпори на летището. Екипажите му пощадиха пистата и столовете, за да могат да се приземят безопасно и да получат топла закуска, преди да си легнат. Бомбардираха със запалени фарове, тъй като никой не стреляше по тях. Бомбардираха всичките четири ескадрили, офицерския клуб и сградата на щаба на авиогрупата. Обхванати от панически ужас, хората изхвърчаха от палатките си, но не знаеха на коя страна да бягат. Скоро целият лагер се изпълни с ранени, които пищяха за помощ. Един грозд бризантни бомби избухна в двора на офицерския клуб и проби неравни дупки с оръфани краища в стената на дъсчената сграда и в коремите и гърбовете на цяла редица лейтенанти и капитани, които стояха на бара. Те се превиха одве и се строполиха в агония на пода. Останалите офицери, обхванати от паника, хукнаха към двете врати и тъй като не смееха да излязат, задръстиха изходите като някаква ревяща преграда от човешка плът.
Полковник Каткарт си проби път с нокти и лакти през възбунената маса и най-после остана сам навън. Втренчи поглед в небето, недоумяващ и ужасен. Самолетите на Майлоу, плъзгащи се спокойно над върховете на цъфналите дървета, с отворени капаци на бомбовместилищата, със свалени задкрилки и с чудовищните си, ослепителни, свирепо мигащи, зловещи, подобни на очи на насекоми фарове, бяха най-апокалиптичната гледка, която бе виждал някога. Изтерзана въздишка на ужас се изтръгна от гърдите на полковник Каткарт и почти ридаещ, той се хвърли стремглаво в джипа си. Напипа педала за газта и стартера и с най-голямата скорост, която можеше да развие люшкащата се кола, препусна към летището, сграбчил в меките си, безкръвни ръце кормилото, като отчаяно натискаше копчето на сирената. На едно място едва не се преби, когато със злокобно изскърцване на колелата направи остър завой, за да не заоре в една група хора, които по долни дрехи тичаха лудо към планините, навели смаяните си лица и притиснали като мънички щитове тънките си ръце около слепите си очи. Жълти, оранжеви и червени огньове горяха от двете страни на пътя. Палатки и дървета бяха в пламъци, а самолетите на Майлоу продължаваха да пристигат безкрайно, с мигащи запалени фарове и отворени врати на бомбовместилищата. Полковник Каткарт едва не преобърна джипа, когато удари рязко спирачките пред контролната кула. Скочи от колата, докато тя още се извърташе, изтича нагоре по стълбите и се втурна вътре, където трима души следяха инструментите и направляваха самолетите. В своя устрем да грабне никелирания микрофон той събори двама от тях; очите му блестяха диво и месестото му лице бе сгърчено от напрежение. С животинска спазма той сграбчи микрофона и истерично изкрещя с всичка сила:
— Майлоу, ти, кучи сине, полудял ли си? Какво правиш, дявол да те вземе? Приземи се! Приземи се!