— Докога ще ми даваш хапчета и ще ми правиш инжекции? — запита го Йосарян.
— Докато се почувствуваш по-добре.
— Сега се чувствувам много добре. Нежното, изгоряло от слънцето чело на доктор Данийка се набразди от изненада.
— Тогава защо не се обличаш? Защо се разхождаш гол?
— Не искам вече да нося униформа.
Доктор Данийка прие обяснението и остави спринцовката.
— Наистина ли се чувствуваш добре?
— Чувствувам се отлично. Само дето съм останал без сила от тия твои хапчета и инжекции.
През останалата част от деня Йосарян се разхождаше съвършено гол и още беше гол на следната сутрин, когато Майлоу, след като го бе търсил навсякъде, най-после го намери седнал в клонака на едно дърво, близо зад странното малко военно гробище, където в този момент погребваха Сноуден. Майлоу беше облечен в обичайното си служебно облекло — тъмен маслиненозелен панталон, чиста тъмна маслиненозелена риза и връзка, със сребърни лейтенантски нашивки на яката и униформена фуражка с корава кожена козирка.
— Търсих те навсякъде — извика укоризнено Майлоу отдолу.
— Трябваше да ме потърсиш на това дърво — отговори Йосарян. — Цяла сутрин съм тук.
— Слез долу да опиташ това и да ми кажеш дали е вкусно. Много важно е.
Йосарян поклати глава. Той седеше гол на най-долния клон на дървото и с две ръце се държеше за клона, който беше точно над него. Отказа да мръдне от мястото си и Майлоу не можеше да направи нищо друго, освен да протегне двете си ръце, да обгърне с чувство на отвращение дънера и да почне да се катери. С усилие пълзеше нагоре, като пръхтеше и дишаше хрипливо. Когато най-после се изкачи достатъчно високо, за да преметне крак над клона и да си поеме дъх, дрехите му се бяха измачкали и извъртели настрана. Фуражката му беше килната и имаше опасност да падне. Майлоу я хвана навреме, тъкмо в момента, когато започна да се плъзга от главата му.
Капчици пот блестяха като прозрачни перли около мустаците му и се издуваха като матови мехури под очите. Йосарян го наблюдаваше с безразличие. Майлоу предпазливо се извъртя в полукръг, така че да бъде с лице към Йосарян. Той разгъна лигниновата обвивка от нещо меко, кръгло и кафяво и го подаде на Йосарян.
— Моля ти се, опитай го и ми кажи как го намираш. Искам да го сервирам в стола.
— Какво е това? — запита Йосарян и отхапа голяма хапка.
— Памук, покрит с шоколад.
Йосарян повърна конвулсивно и изплю право в лицето на Майлоу покрития с шоколад памук, с който бе пълна устата му.
— Ето ти го, вземи си го обратно — изрева той ядосано. — Исусе Христе! Да не си полудял? Дори не си извадил тия проклети семки!
— Нека опитаме, а? — примоли се Майлоу. — Не може да е толкова лошо! Наистина ли е толкова гадно?
— По-лошо от гадно.
— Но аз трябва да накарам столовете да го сервират на хората.
— Хората няма да могат да го преглътнат.
— Трябва да го преглътнат — заповяда Майлоу, изпълнен с диктаторско величие, и почти щеше да падне и да си счупи врата, когато пусна клона, за да размаха пръст в знак на справедлив укор.
— Ела насам — покани го Йосарян. — Тук ще бъдеш по-сигурен и ще можеш да виждаш всичко.
Майлоу сграбчи клона над главата си и започна бавно да се премества настрани със страх и крайна предпазливост. Лицето му бе застинало от напрежение и той въздъхна с облекчение, когато най-после се намери седнал сигурно до Йосарян. Поглади дървото нежно.
— Много хубаво дърво — забеляза той с възхищение и собственическо задоволство.
— Това е дървото на живота — отговори Йосарян, мърдайки пръстите на краката си, — а също и на познанието за добро и зло.
Майлоу присви очи и загледа кората и клоните.
— Не е — отговори той. — Кестен е. Трябва да разбирам от тия работи. Нали продавам кестени.
— Така да бъде.
Няколко секунди те седяха на дървото, без да говорят, провесили крака, като се държаха с ръце за клона над тях — единият напълно гол, само със сандали с подметки от суров каучук, другият напълно облечен в груба тъмна маслинено-зелена вълнена униформа със силно пристегната вратовръзка. Майлоу разглеждаше недоверчиво Йосарян с крайчеца на окото и тактично се колебаеше.