— Искам да те попитам нещо — каза той най-после. — Ти не носиш никакви дрехи. Не искам да се бъркам или нещо такова, но просто искам да зная. Защо не носиш униформата си?
— Не искам да я нося.
Майлоу закима бързо като врабче, което кълве.
— Разбирам, разбирам — каза той припряно, с израз на пълно объркване. — Отлично разбирам. Чух Апълби и капитан Блак да разправят, че си се побъркал, и просто исках да проверя. — Той отново се поколеба от учтивост, като претегляше наум въпроса си. — Ще си облечеш ли пак униформата някой ден?
— Май че няма да я облека вече.
Майлоу кимна с престорена енергия, за да покаже, че разбира и това, и замълча, смутен от предчувствия и потънал в размисъл. Някаква птица с ален гребен се стрелна под тях, докосвайки със сигурните си, тъмни криле един трептящ храст. Йосарян и Майлоу седяха в беседката си, покрити от тънки като хартия редици наклонена зеленина и обградени от други сиви кестенови дървета и един сребрист смърч. Слънцето беше високо в просторното сапфиреносиньо небе, украсено с огърлица от отделни ниски пухкави облачета, блеснали със сухата си безукорна белота. Нямаше никакъв вятър и листата около тях висяха неподвижно. Сянката беше пъстра. Всичко беше спокойно освен Майлоу, който се изправи внезапно и надавайки приглушен вик, започна възбудено да сочи с пръст.
— Погледни нататък! — извика той разтревожено. — Погледни нататък! Там долу има погребение. Това, изглежда, са гробища, нали?
Йосарян му отговори бавно, с равен глас:
— Погребват момчето, което беше убито в моя самолет над Авиньон онзи ден. Сноуден.
— Какво се е случило с него?
— Беше убит.
— Това е ужасно — нажали се Майлоу и големите му кафяви очи се наляха със сълзи. — Бедното момче! Наистина ужасно! — Той прехапа силно треперещата си устна и когато продължи, гласът му бе изтънял от вълнение: — И ще стане още по-лошо, ако столовете не се съгласят да купят моя памук. Йосарян, какво става с тях? Не си ли дават сметка, че синдикатът е техен? Не знаят ли, че те всички имат дял?
— Имаше ли дял мъртвецът в моята палатка? — запита Йосарян язвително.
— Разбира се, че имаше — увери го словоохотливо Майлоу. — Всеки в ескадрилата има дял.
— Той беше убит, преди дори да бъде зачислен в нея.
Майлоу направи изкусна гримаса, изразяваща скръб, и се обърна настрани.
— Престани да ме закачаш за този мъртвец в твоята палатка — помоли го докачен той. — Казах ти, че нямам нищо общо със смъртта му. — Моя ли е вината, че съзрях тази велика възможност да закупя всичкия памук на египетския пазар, който вкара всички ни в тази беля? Трябваше ли да зная, че пазарът ще бъде преситен? По онова време аз дори не знаех какво значи пресищане на пазара. Възможност да изкупиш всички предлагани на пазара количества от една стока не се явява често и от моя страна беше много хитро да се възползувам от случая, щом той ми се предложи. — Майлоу преглътна стона си, когато видя шест души в униформа да вдигат простия чамов ковчег от линейката и да го слагат леко на земята до зеещата рана на прясно изкопания гроб. — И сега не мога да се отърва, не мога да продам и за един петак памук — оплакваше се той.
Йосарян остана безучастен към надутата загадъчна погребална церемония и към съкрушителната загуба на Майлоу. Поради разстоянието гласът на военния свещеник достигаше до него съвсем слабо — неразбираем, монотонен, почти недоловим, подобен на шума на изтичащ газ. Йосарян можа да разпознае майор Майор по дългунестата му фигура, която стърчеше отделно от другите присъствуващи на погребението, и смяташе, че е познал и майор Данби, който бършеше челото си с кърпичка. Майор Данби не бе престанал да трепери, откакто се сблъска с генерал Дрийдъл. Около тримата офицери имаше няколко гердана от войници, изваяни в една крива и неподвижни като пънове, и четирима незаети с нищо гробари в работни дрехи на райета, които се бяха отпуснали безразлично на лопатите си близо до ужасната, нелепа могилка от рохкава медночервена пръст. Както Йосарян гледаше втренчено, свещеникът вдигна блажен поглед към него, притисна с пръсти очните си ябълки, като че ли да изрази скръбта си, взря се отново изпитателно нагоре към Йосарян и наведе глава, завършвайки церемонията с жест, който Йосарян взе за връхна точка на погребалния обред. Четиримата мъже в работни дрехи повдигнаха ковчега с въжета и го спуснаха в гроба. Майлоу цял се разтрепера.
— Не мога да гледам това — извика той и изтерзан се обърна настрани. — Просто не мога да седя тук и да гледам, докато тия столове оставят моя синдикат да умре. — Той скръцна със зъби и разтърси глава, измъчен от горчива болка и негодувание. — Ако у тях имаше капка преданост към синдиката, те щяха да купуват моя памук, докато ги заболи сърцето, и щяха да продължат да купуват, докато ги заболи още по-силно. Биха запалили огньове и биха изгорили долните си дрехи и летните си униформи само за да предизвикат по-голямо търсене. Но те не щат да направят нищо. Йосарян, опитай се да изядеш останалото парче от шоколадения памук заради мен. Може би сега ще ти хареса. Йосарян блъсна ръката му.