— Голям брой американски семейства изкарват прехраната си от нея.
— Виждаш ли — рече Йосарян. — Тебе повече те бива за тия работи. Когато ти го казваш, звучи почти като истина.
— То си е истина! — възкликна Майлоу с голяма доза от предишното си високомерие.
— Тъкмо това искам да кажа. Ти го изричаш с необходимото убеждение.
— Наистина ли няма да дойдеш с мене?
Йосарян разтърси глава.
Майлоу гореше от нетърпение да се залови за работа. Мушна остатъка от покритото с шоколад памучно валмо в джоба на ризата си и предпазливо се примъкна обратно по клона до гладкия сив дънер. Протегна великодушно ръце, сграбчи дънера в несръчна прегръдка и започна бързо да се спуща надолу. Ръбовете на кожените му подметки постоянно се плъзгаха по кората и на няколко пъти той едва не падна да се пребие. Когато достигна средата на дънера, той се сети за нещо и пак се закатери нагоре. Късчета кора се бяха полепили по мустаците му и напрегнатото му лице бе зачервено от направеното усилие.
— Да беше си облякъл униформата, вместо да се разхождаш така съвсем гол — довери му той замислено, преди да се намери отново долу и да хукне да оправя работите си. — Хората може да се поведат по тебе и тогава никога няма да мога да се отърва от този пусти памук.
25
Военният свещеник
От доста време военният свещеник бе започнал да се пита за много неща. Има ли Бог? Как може да бъде сигурен? Да бъде човек анабаптистки свещеник в американската войска, бе достатъчно трудно и при най-благоприятни обстоятелства; без догма беше почти непоносимо.
Свещеникът се плашеше от хора, които говореха гръмогласно. Храбри, агресивни, дейни хора като полковник Каткарт го караха да се чувствува безпомощен и самотен. Където и да отидеше между военни, навсякъде беше чужд. Войници и офицери не се държаха с него, както се държаха с други войници и офицери, и дори военните свещеници не се отнасяха към него така приятелски, както се отнасяха един към друг. В един свят, в който успехът е единствената добродетел, той се бе примирил с мисълта, че не е успял в живота. Мъчително съзнаваше, че му липсва самоувереност и savoir faire на духовно лице — качества, които помагаха на много негови събратя от други вероизповедания и секти да напредват в живота. Просто му липсваха някакви качества, необходими, за да изпъкне. Смяташе се за грозен и всеки ден копнееше да си бъде вкъщи при жена си.
Всъщност свещеникът беше почти хубав мъж, с приятно, изразително лице, бледо и крехко като пясъчник. Нямаше предубеждения по никой въпрос.
А може би той наистина е Уошингтън Ървинг, може би наистина се е подписвал като Уошингтън Ървинг на онези писма, за които не знаеше нищо. Знаеше, че случаите на загубване на паметта не са редки в аналите на медицината. Нямаше начин човек да бъде сигурен в каквото и да било: не можеше да бъде сигурен дори, че няма начин да бъде сигурен в нещо. Спомняше си много ясно — или имаше впечатление, че си спомня много ясно — усещането, че е виждал Йосарян някъде, преди онзи път, когато го видя да лежи в болницата. Спомняше си, че има същото тревожно усещане почти две седмици по-късно, когато Йосарян се яви пред палатката му да иска да бъде отчислен от бойния персонал. По онова време, разбира се, свещеникът беше вече виждал Йосарян в онова странно, необикновено болнично отделение, в което всички пациенти изглеждаха като престъпници освен нещастния пациент, обвит от главата до петите в превръзки и гипс, когото един ден намериха мъртъв с термометър в устата.
Съмнения от този род ненаситно гризяха мършавото, страдащо тяло на свещеника. Има ли една-единствена вярна религия и живот след смъртта? Колко ангели могат да се поберат на върха на една игла и с какво се е занимавал Бог през безкрайните хилядолетия преди Сътворението? Защо е било необходимо да сложи предупредителен знак на челото на Кайн, щом е нямало други хора, които да се пазят от него? Имали ли са дъщери Адам и Ева? Тези големи въпроси за същината на битието го тормозеха. И все пак те никога не му изглеждаха тъй съдбоносни, както въпросът за човешката добрина и добро държане. Чувствуваше се потиснат до изпотяване от гносеологичната дилема, която стои пред всеки скептик — не можеше да приеме решения на проблеми, които не желаеше да отхвърли като неразрешими. Мъката никога не го оставяше и надеждата никога не го напускаше.
— Били ли сте някога в положение — колебливо запита той седналия Йосарян, държащ с две ръце топлото шише с кока-кола, с което свещеникът се бе опитал да го разтуши — да чувствувате, че вече сте били в това положение някога преди, макар и да знаете, че го преживявате за първи път? — Йосарян кимна небрежно. Дишането на свещеника се ускори от радостно предчувствие и той се приготви да присъедини силата на волята си към волята на Йосарян и с едно огромно общо усилие да разкъса най-после дебелата черна завеса, която забулваше вечните тайни на битието. — Имате ли сега това усещане?