Выбрать главу

Йосарян поклати глава и обясни, че deja vu е просто едно моментно, безкрайно малко закъснение при действието на два съвместно функциониращи сетивни нервни центъра, които обикновено действуват едновременно. Свещеникът едва го чу. Бе разочарован, но не беше склонен да вярва на Йосарян, защото бе получил знак свише — тайно, загадъчно видение, което нямаше смелост да разкрие.

Не можеше да има съмнение за страхотните последици на откровението, изпратено на свещеника: то беше или прозрение от божествен произход, или халюцинация; той беше или богоизбран, или безумец. И двете възможности му вдъхваха еднакъв страх и го потискаха еднакво. Не беше нито deja vu, нито presque vu, нито jamais vu. Възможно беше да има и други vus, за които никога да не е чувал, и някое от тези други vus да обяснява съвсем сбито смайващото явление, на което той беше едновременно и свидетел, и част. Възможно беше дори нищо от това, което той мислеше, че се е случило, да не се е случило наистина и да се касае за една заблуда по-скоро на паметта, отколкото на възприятията; може би всъщност никога да не е мислил, че е видял това, което сега мислеше, че е мислил, че е видял, а настоящото му впечатление, че някога е мислил така, е само илюзия на една илюзия и сега той просто си въобразява, че някога си е въобразил, че вижда гол човек, седнал на дървото при гробището.

За свещеника вече беше очевидно, че не е особено подходящ за работата си, и той често размишляваше дали не би бил по-щастлив, ако изпълняваше някоя друга служба, например редник в пехотата или полската артилерия, или може би дори парашутист. Нямаше истински приятели. Преди да срещне Йосарян, в авиогрупата нямаше нито един човек, с когото да може да общува, без да се стеснява; дори с Йосарян не се чувствуваше много удобно, тъй като неговите чести, прибързани и неконтролирани избухвания го държаха почти постоянно нащрек — в някакво неопределено състояние на приятен трепет. Свещеникът се чувствуваше сигурен, когато беше в офицерския клуб с Йосарян и Дънбар и дори само с Нейтли и Макуот. Когато бе с тях, нямаше нужда да седи с никого другиго; тогава въпросът къде да седи беше решен и той бе защитен от нежеланата компания на всички онези офицери, които неизменно го посрещаха с прекалена сърдечност, когато идваше, и неловко чакаха да си отиде. Толкова много хора се чувствуваха неудобно пред него. Всички се държаха винаги приятелски с него, но никой никога не казваше нищо. Йосарян и Дънбар не бяха толкова напрегнати и с тях свещеникът почти никак не се чувствуваше неудобно. Те дори го защитиха онази вечер, когато полковник Каткарт отново се опита да го изхвърли от офицерския клуб: Йосарян се надигна нападателно и Нейтли изкрещя „Йосарян“, за да го възпре.

При звука на името Йосарян полковник Каткарт побледня като платно и за почуда на всички ужасен отстъпи в паническо бягство, при което се блъсна в генерал Дрийдъл, който раздразнено го оттласна с лакът и веднага му заповяда да нареди на свещеника да почне всяка вечер да идва в офицерския клуб.

На военния свещеник му бе почти толкова трудно да следи за положението си в офицерския клуб, колкото и да си спомня в кой от десетте стола на авиогрупата трябваше според разписанието да се храни следния път. Щеше да му бъде все едно дали ще ходи вече в офицерския клуб, щом веднъж са го изхвърлили оттам, ако не беше удоволствието, което му даваха новите му другари. Не посетеше ли вечер офицерския клуб, нямаше къде другаде да отиде. Прекарваше времето си на масата на Йосарян и Дънбар, усмихваше се плахо и сдържано, рядко говореше, освен ако го запитаха за нещо, сложил пред себе си чаша гъсто, сладко вино, макар почти да не вкусваше от него, непохватно въртеше в ръка мъничката лула от царевичен кочан, с която позираше срамежливо, като от време на време я натъпкваше с тютюн и я запалваше. Обичаше да слуша Нейтли, чиито сълзливи, сладникаво-горчиви жалби отразяваха голяма част от неговите собствени романтични мъки и винаги успяваха да възкресят у него приливите на копнеж към жена му и децата му. Свещеникът насърчаваше Нейтли, като кимаше в знак на съгласие и разбиране, и се забавляваше с неговата откровеност и незрелост. Нейтли не се хвалеше прекалено нескромно, че неговото момиче е проститутка, и осведомеността на свещеника се дължеше главно на капитан Блак, който никога не се дотътряше до тяхната маса, без да намигне грубо на свещеника и без да подметне на Нейтли по някоя нелепа, оскърбителна подигравка за момичето. Свещеникът не одобряваше поведението на капитан Блак и му беше трудно да не му желае зло.