Никой, дори и Нейтли, като че ли не си даваше наистина сметка, че военният свещеник Робърт Оливър Шипман не е само духовник, а и човешко същество, че и той може да има очарователна, страстна и хубавичка жена, която обича лудо, и три малки синеоки деца със странни, забравени лица, които един ден ще почнат малко по малко да гледат на него като на чудак и може би никога няма да му простят неудобствата, които неговото призвание ще им създава в обществото. Защо никой не може да разбере, че той не е чудак, а нормален, самотен възрастен човек, който се мъчи да води нормален, самотен живот на възрастен човек? Ако го убодат, няма ли да потече кръв? И ако го гъделичкат, няма ли да се смее? Като че ли никога не им е минавало през ума, че и той като тях има очи, ръце, органи, размери, сетива и нежни чувства, че и той като тях може да бъде наранен от същите оръжия, че същите ветрове го стоплят и разхлаждат, че яде същата храна, макар че, трябваше да признае, я яде всеки път в различен стол. Единственият човек, който, изглежда, разбираше, че у него има чувства, бе ефрейтор Хуиткоум и той току-що бе успял да ги нарани, като, без да пита свещеника, бе отишъл направо при полковник Каткарт и му бе предложил да почнат да изпращат съболезнователни писма-клишета на семействата на военнослужещи, убити или ранени в сражение.
Жената на свещеника бе единственото нещо на света, в което той можеше да бъде сигурен, и тя би запълнила живота му, ако го оставеха да живее с нея й децата. Жената на свещеника беше нисичка, сдържана, приятна женичка малко над тридесетте, много мургава и твърде привлекателна, тясна в кръста, със спокойни умни очи, с малки блестящи остри зъби и детско лице, живо и дребничко. Той постоянно забравяше как изглеждаха децата му и винаги когато погледнеше снимките им, му се струваше, че вижда лицата им за първи път. Свещеникът обичаше жена си и децата си с такава неукротима сила, че често му идеше да се хвърли на земята и да плаче като сакат парий. Безжалостно го измъчваха болнави фантазии, грозни, мрачни предзнаменования за болести и злополуки. Размишленията му бяха заразени със страхове от ужасни болести като тумора на Юинг и левкемия; по два-три пъти всяка седмица виждаше момченцето си, още пеленаче, да умира, защото не бе научил жена си да спира артериално кръвотечение; гледаше парализиран в разплакано мълчание как всички членове на семейството му умират един след друг, убити от електрически ток при допир с поставения на долния перваз на пода контакт само защото той не бе обяснил на жена си, че човешкото тяло е добър проводник на електричеството; и четиримата изгаряха в пламъци почти всяка нощ, защото бойлерът избухваше и подпалваше двуетажната дървена къща; виждаше в страхотни, жестоки, отвратителни подробности как някакъв пиян, малоумен автомобилист смазва стройното крехко тяло на бедната му скъпа жена в тухлената стена на една търговска сграда и го превръща в лепкава каша; наблюдаваше как един благ господин на средна възраст със снежно-бяла коса отвежда настрани от зловещата гледка неговата изпаднала в истерия петгодишна дъщеря и я откарва с колата си в една изоставена пясъчна кариера, където неколкократно я изнасилва и най-после я убива, а двете му по-малки деца умират постепенно от глад, след като тъща му, която ги пазела, е паднала мъртва от сърдечен удар, когато са й съобщили по телефона за нещастието с дъщеря й. Съпругата на свещеника беше сладка, ласкава, внимателна жена и той копнееше да докосне топлата плът на нежната й ръка и да погали гладката й черна коса, да чуе задушевния й утешителен глас. Тя беше по-силна личност от него. Всяка седмица, понякога два пъти в седмицата, той й пишеше кратки, спокойни писма. Искаше му се да й пише любовни писма по цял ден и без задръжки да изпълни безкрайни страници с отчаяни изповеди за смиреното си обожание и за мъката си и да й даде точни указания как се прави изкуствено дишане. Искаше му се да излее пред нея потоци на самосъжаление, цялата си непоносима самота и отчаяние, да я предупреди никога да не оставя боровата киселина и аспирина на място, където могат да ги достигнат децата, и да не пресича улицата при червена светлина. Но не искаше да я тревожи. Жената на свещеника беше интуитивна, нежна, състрадателна и отзивчива. Почти неизбежно неговите мечти за нея завършваха с изричен любовен акт.