Той побягна прегънат на две, с лице, нарочно изкривено в безгрижна, приветлива усмивка за в случай, че някой неочаквано го срещне. В момента, когато видя, че някой идва насреща му, той излезе от изкопа, навлезе в гората и с пламнали от срам бузи се затича като обезумял през непроходимия гъсталак, сякаш че някой го гони. Чу гръмки, диви, подигравателни смехове, които ечаха наоколо му, и смътно зърна някакви зли, пиянски лица, които се хилеха някъде далеч в храстите и в листака на дърветата над главата му. Спазми на пареща болка прободоха дробовете му и го накараха да тръгне ходом с несигурна, накуцваща походка. Ту се втурваше напред, ту се олюляваше, докато най-после силите му се изчерпаха и залитайки, той рухна до една чепата ябълка, като блъсна силно главата си в дънера, както се хващаше с две ръце за дървото, за да не падне на земята. В ушите си чуваше резкия, стенещ писък на собственото си дишане. Минутите течаха като часове, докато най-после си даде сметка, че той самият е източникът на бурния рев, който го смазваше. Болките в гърдите се уталожиха. Скоро почувствува, че има достатъчно сили да се изправи. Наостри хитро уши. Гората беше тиха. Не се чуваше никакъв демоничен смях, никой не го гонеше. Но беше тъй уморен, тъжен и изцапан, че не можеше да изпита облекчение. Оправи раздърпаните си дрехи с изтръпнали, разтреперани пръсти и измина остатъка от пътя до поляната в строго самообладание. Свещеникът често размишляваше върху опасността от сърдечен удар.
Джипът на ефрейтор Хуиткоум беше все още паркиран на поляната. Безшумно, стъпвайки на пръсти, свещеникът заобиколи палатката на Хуиткоум — не искаше да мине пред входа й, за да не би ефрейторът да го види и оскърби. С дълбока въздишка на задоволство той се вмъкна бързо в палатката си и завари ефрейтор Хуиткоум, излегнат на леглото му със свити колена. Изцапаните със засъхнала кал обуща на ефрейтор Хуиткоум бяха върху одеялото на свещеника, ядеше един от сладкишите на свещеника, прелиствайки с насмешлив израз на лицето една от библиите на свещеника.
— Къде бяхте? — запита той грубо и равнодушно, без да вдигне очи.
Свещеникът се изчерви и уклончиво погледна настрани.
— Отидох да се разходя из гората.
— Добре — сряза го ефрейтор Хуиткоум. — Не ми доверявайте тайните си. Но само почакайте да видите какво ще стане с моя боен дух. — Той лакомо отхапа от сладкиша на свещеника и продължи с пълна уста: — Имахте посещение, докато ви нямаше. Майор Майор.
Свещеникът се завъртя от изненада и извика:
— Майор Майор ли? Майор Майор е идвал тук!
— Нали за него говорим.
— Къде отиде?
— Скочи долу в железопътния изкоп и побягна като подплашен заек. — Ефрейтор Хуиткоум се изкикоти. — Какъв щурак!
— Каза ли какво иска?
— Каза, че се нуждае от вашата помощ по един много важен въпрос.
Свещеникът се слиса.
— Майор Майор ли каза това?
— Не го каза — поправи го ефрейтор Хуиткоум със сразяваща точност. — Пише го в писмото, което остави на масата ви в запечатан плик.
Свещеникът хвърли един поглед към бриджорската маса, която му служеше за писалище, и видя само ненавистния, оранжево-червен, крушовиден домат, който бе получил същата сутрин от полковник Каткарт и който още си лежеше, където го бе оставил, като неразрушим ален символ на собствената му некадърност.