— Къде е писмото?
— Хвърлих го веднага след като го отворих и прочетох. — Ефрейтор Хуиткоум затвори с плясък Библията и скочи на крака. — Какво има? Не вярвате ли на думите ми? — Той излезе навън. Веднага влезе обратно вътре и почти се сблъска със свещеника, който бе изтичал след него, запътен към канцеларията на майор Майор. — Не умеете да прехвърляте на подчинените си част от вашите задължения — съобщи му навъсено ефрейтор Хуиткоум. — Това е още една от слабостите ви.
Свещеникът кимна разкаяно и побърза да мине край него, без да може да си наложи да пожертвува и един миг, за да се извини. Чувствуваше върху си изкусната ръка на съдбата, която повелително го ръководеше. Сега си даде сметка, че в този ден майор Майор вече два пъти бе дотичал насреща му в изкопа; и два пъти в този ден той глупашки бе избягнал предопределената среща, като хукна из гората. Кипеше от самообвинения, докато крачеше по разнебитените, поставени на неравни разстояния траверси. Песъчинки и дребни камъчета от чакъла бяха влезли в обущата и чорапите му и болезнено триеха пръстите на краката му. Бледото му изтерзано лице бе несъзнателно изкривено в гримаса на мъчително безпокойство. Ранният августовски следобед ставаше все по-горещ и по-влажен. Имаше повече от една миля от неговата палатка до ескадрилата на Йосарян. Лятната му жълтокафява риза бе вече пропита от пот, когато пристигна и се втурна задъхан в дежурната палатка, където бе спрян решително от същия коварен, любезен щабен сержант, който го помоли с приятен глас да почака навън, тъй като майор Майор е вътре, и му обясни, че няма да го пусне в кабинета, докато майор Майор не излезе. Смаян, свещеникът го погледна с недоумение. Устните му побеляха и се разтрепераха. Гърлото му го болеше от жажда. Какво става с хората? Няма ли и без това достатъчно трагедии по света? Сержантът протегна ръка и задържа свещеника.
— Извинете, сър — каза той състрадателно с нисък, учтив и тъжен глас. — Но такава е заповедта на майор Майор. Той не желае да види никого.
— Но мен иска да ме види — молеше се свещеникът. — Сам идвал в палатката ми, докато съм бил тук.
— Майор Майор е идвал при вас? — запита сержантът.
— Да, идвал. Моля ви се, влезте и го попитайте.
— Ами не мога да вляза, сър. Той и мен не иска да види. Може би най-добре е да оставите бележка.
— Не искам да оставя бележка. Никога ли не прави изключение?
— Само в крайни случаи. Последния път, когато излезе от палатката, беше, за да присъствува на погребението на един войник. Последния път, когато прие човек в кабинета си, беше насила. Един командир на бомбардировач на име Йосарян го принуди…
— Йосарян ли? — Лицето на свещеника светна при това ново съвпадение. Ново чудо ли се готви? — Но тъкмо за него искам да му говоря. Приказваха ли за броя на бойните полети, които Йосарян трябва да извърши?
— Да, сър, точно за това приказваха. Капитан Йосарян беше изкарал петдесет и един полета и молеше майор Майор да го причисли към земния персонал, така че да не трябва да извършва още четири полета. По това време полковник Каткарт искаше само петдесет и пет полета.
— И какво каза майор Майор?
— Майор Майор му каза, че не може нищо да направи.
Лицето на свещеника посърна.
— Така ли каза майор Майор?
— Да, сър. Собствено той посъветва Йосарян да се обърне към вас за помощ. Наистина ли не искате да оставите бележка, сър? Ето, тук има молив и хартия.
Свещеникът поклати глава и хапейки с безнадежден вид сухата си подута долна устна, излезе навън. Беше още рано следобед, а толкова много се бе случило. В гората въздухът беше по-хладен. Гърлото му беше изсъхнало и го болеше. Вървеше бавно и тъкмо се питаше печално какво ново нещастие може да го сполети, лудият отшелник в гората изскочи внезапно пред него иззад един черничев храст. Свещеникът изкрещя колкото му глас държи.
Високият, подобен на мъртвец непознат отстъпи изплашен от крясъка на свещеника и изпищя:
— Не ме удряй!
— Кой сте вие? — извика свещеникът.
— Моля ти се, не ме удряй! — му извика в отговор непознатият.
— Аз съм военният свещеник.
— Тогава защо искаш да ме удариш?
— Не искам да ви удрям! — кресна настойчиво свещеникът, все по-ясно показвайки раздразнението си, макар че продължаваше да стои като вкопан на мястото си. — Кажете ми само кой сте и какво искате от мен.
— Искам само да разбера дали вождът Бял Полуовес е вече умрял от пневмония — му извика непознатият. — Само това искам. Аз живея тук. Казвам се Флум. Аз съм от ескадрилата, но живея тук, в гората. Можеш да питаш всекиго.