Докато свещеникът разглеждаше вторачено странната свиваща се фигура, самообладанието му постепенно започна да се възвръща. Чифт капитански нашивки, наядени от ръжда, висяха на оръфаната яка на ризата му. В долния край на едната му ноздра имаше космата, черна като катран брадавица. Тежките му рошави мустаци имаха цвят на тополова кора.
— Защо трябва да живеете в гората, щом сте от ескадрилата? — запита с любопитство свещеникът.
— Трябва да живея в гората — отвърна кисело капитанът, сякаш свещеникът бе длъжен да знае причината. Той се изправи бавно, като все още внимателно дебнеше свещеника, макар че бе цяла глава по-висок от него. — Не сте ли чували, всички говорят за мен. Вождът Бял Полуовес се закле, че ще ми пререже гърлото някоя нощ, когато съм дълбоко заспал, и аз не смея да спя в лагера, докато той е жив.
Свещеникът слушаше с недоверие невероятното обяснение.
— Не мога да повярвам — възрази той. — Това би било предумишлено убийство. Защо не докладвахте случая на майор Майор?
— Докладвах случая на майор Майор — каза тъжно капитанът — и майор Майор каза, че ще ми пререже гърлото, ако още веднъж му заговоря за това. — Лудият боязливо наблюдаваше свещеника. — И вие ли искате да ми прережете гърлото?
— О, не, не, не! — увери го свещеникът. — Разбира се, че не. Наистина ли живеете в гората?
Капитанът кимна и свещеникът загледа втренчено с някаква смесица от състрадание и уважение порестата му кожа, бледосива от умора и недохранване. Капитанът беше просто един скелет в измачкани дрехи, които висяха върху му като безреден куп чували. Стръкчета суха трева се бяха полепили по него целия; явно имаше нужда от подстригване. Около очите му имаше големи, тъмни кръгове. Свещеникът беше трогнат почти до сълзи от вида на изтерзания, одрипавял капитан, при мисълта за многото сурови несгоди, които нещастникът трябваше да понася всеки ден, се почувствува изпълнен с почтителност и съчувствие. С глас, сподавен от смирение, той каза:
— Кой ви пере?
Капитанът присви устни с делови вид.
— Давам си долните дрехи на перачка в една селска къща, там долу, по пътя. Държа си багажа в моя фургон и се промъквам вътре един-два пъти на ден, за да си взема носна кърпичка или да си сменя бельото.
— А какво ще правите, когато дойде зимата?
— О, надявам се, че по това време вече ще съм се върнал в лагера — отговори капитанът с някаква мъченическа увереност. — Вождът Бял Полуовес постоянно обещава на всички, че ще умре от пневмония, и аз смятам, че просто ще трябва да потърпя, докато времето стане по-студено и влажно. — Той загледа изпитателно свещеника със смаян вид. — Не знаехте ли всичко това? Не сте ли чували нашите хора да говорят за мен?
— Струва ми се, че не съм чувал някой да ви споменава.
— Ах, не мога да разбера това. — Капитанът беше засегнат, но успя да продължи с привиден оптимизъм: — Е, септември е почти настъпил и теглото няма да трае още много дълго. Ако някой от нашите ви попита за мен, кажете им, че отново ще почна да въртя предишните съобщения за печата веднага щом вождът Бял Полуовес умре от пневмония. Ще им кажете ли това? Кажете им, че ще се върна в лагера, щом дойде зимата и вождът Бял Полуовес умре от пневмония. Окей?
Свещеникът запамети тържествено пророческите думи, обаян от тъмния им смисъл.
— Сигурно се храните с ягоди, треви и корени? — запита той.
— Не, разбира се, не — отвърна капитанът с изненада. — Промъквам се в стола през задната врата и ям в кухнята. Майлоу ми дава сандвичи и мляко.
— А какво правите, когато вали?
Капитанът отговори откровено:
— Измокрям се.
— А къде спите?
Капитанът бързо приклекна, сви се и започна да отстъпва назад.
— И ти ли? — извика той безумно.
— О, не! — извика свещеникът. — Кълна ви се.
— И ти искаш да ми прережеш гърлото! — настояваше капитанът.
— Давам ви честна дума — молеше се свещеникът, но вече беше късно. Грозният, рошав призрак бе изчезнал, изпарявайки се тъй майсторски в цъфтящата, изпъстрена с петна, разпокъсана и разкривена смесица от листа, светлини и сенки, че свещеникът почна да се съмнява дали другият въобще е бил там. Толкова много невъзможни събития се случваха, че той вече не беше сигурен кои от тях бяха нереални и кои наистина се бяха случили. Искаше колкото е възможно по-скоро да научи нещо за лудия в гората, да провери дали действително е имало някакъв капитан Флум, но първата му работа, спомни си той неохотно, беше да успокои ефрейтор Хуиткоум, загдето бе пропуснал да му прехвърли достатъчно от своите задължения. Тътреше се унило по криволичещата пътека през гората, измъчван от жажда и чувства, тъй изтощен, че едва можеше да продължи пътя си. Изпитваше угризения на съвестта, щом помислеше за ефрейтор Хуиткоум. Молеше се ефрейтор Хуиткоум да е вече излязъл, та когато стигне до поляната, да може да се разсъблече спокойно, да си измие хубаво ръцете, гърдите и раменете, да пийне вода и освежен да си полегне, а може би дори да поспи няколко минути. Очакваха го обаче нова изненада и ново разочарование, тъй като, когато се завърна, ефрейтор Хуиткоум, който беше вече сержант Хуиткоум, седеше със свалена риза на стола на свещеника и си пришиваше новите сержантски нашивки на ръкава, използувайки иглата и конеца на свещеника. Ефрейтор Хуиткоум беше повишен от полковник Каткарт, който искаше веднага да види свещеника по въпроса за писмата.