— О, не — изпъшка свещеникът, като се отпусна сломен на леглото си. Топлата му манерка беше празна и той бе твърде смутен, за да си спомни за антисептичния найлонов мех с вода, който висеше на сянка между двете палатки. — Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам, че някой сериозно ще повярва, че съм подправил подписа на Уошингтън Ървинг.
— Не за тези писма — поправи го ефрейтор Хуиткоум, който явно се наслаждаваше на огорчението на свещеника. — Иска да ви види по въпроса за писмата до семействата на убитите и ранените.
— За онези писма ли? — запита свещеникът изненадано.
— Точно така — тържествуваше ефрейтор Хуиткоум. — Здравата ще ви наругае, загдето не ми позволихте да ги изпратя. Трябваше да го видите как се залови за идеята, щом му припомних, че писмата могат да носят неговия подпис. Затова ме произведе. Съвсем сигурен е, че благодарение на тях името му ще влезе в „Сатърди Ийвнинг Поуст“. Смущението на свещеника се усили.
— Но как е узнал той, че ние сме обсъждали тази идея?
— Аз отидох в кабинета му и му казах.
— Какво сте направили? — запита пискливо свещеникът и скочи на крака, обзет от необичайна за него ярост. — Искате да кажете, че сте ме заобиколили и сте се обърнали направо към полковника без мое разрешение?
Ефрейтор Хуиткоум се захили безсрамно с презрително самодоволство.
— Точно така, господин свещеник — отговори той. — И вие нямате интерес да се опитвате да правите въпрос от това. — Изсмя се спокойно с израз на злобно пренебрежение. — На полковник Каткарт няма да му хареса, ако научи, че ми отмъщавате, загдето съм му предложил идеята си. Знаете ли, господин свещеник — продължи презрително ефрейтор Хуиткоум, като скъса шумно със зъби черния конец и си закопча ризата, — този тъпак действително смята, че това е една от — най-великите идеи, които е чувал.
— Може дори да пишат за мен в „Сатърди Ийвнинг Поуст“ — похвали се усмихнато полковник Каткарт, като се разхождаше важно и весело напред-назад в кабинета си, мъмрейки свещеника. — Вече имате един способен човек в лицето на ефрейтор Хуиткоум, отче. Надявам се, че имате достатъчно ум да разберете това.
— Сержант Хуиткоум — поправи го свещеникът, преди да успее да сдържи езика си.
Полковник Каткарт го изгледа свирепо.
— Казах сержант Хуиткоум — възрази той. — Веднъж поне се опитайте да слушате, вместо вечно да правите забележки. Нали не желаете да останете капитан цял живот?
— Моля?
— Ами аз, естествено, не мога да си представя как ще станете нещо повече, ако продължавате все така. Ефрейтор Хуиткоум смята, че вие и подобните ви не сте имали нито една нова мисъл от хиляда деветстотин четиридесет и четири години, и аз съм склонен да се съглася с него. Будно момче е този ефрейтор Хуиткоум. Е, скоро всичко това ще се промени. — Полковник Каткарт седна на бюрото си с решителен вид и отвори широко, спретнато място върху подложката за писане. Когато свърши, почука с пръст върху празното място.
— Утре почваме — каза той. — Искам вие и ефрейтор Хуиткоум да ми напишете съболезнователни писма до близките на всеки убит, ранен или пленен от авиогрупата. Искам писмата да бъдат искрени. Искам да са изпълнени с много лични подробности, за да няма никакво съмнение, че искам да кажа точно това, което казвате. Ясно ли е?
Свещеникът поривисто пристъпи напред, за да възрази.
— Но това е невъзможно, сър! — избъбри неволно той. — Ние не познаваме всички хора така добре.
— Какво значение има това? — запита полковник Каткарт и после се усмихна приятелски. — Ефрейтор Хуиткоум ми донесе този проект за стандартно писмо, който предвижда почти всички случаи. Слушайте: „Уважаема госпожо, уважаеми господине, уважаема госпожице или уважаеми господине и госпожо. Думите не могат да изразят дълбоката лична скръб, която изпитах, когато вашият съпруг, син, баща или брат беше убит, ранен или изчезна на полесражението.“ И тъй нататък. Струва ми се, че уводната фраза изразява чувствата ми съвършено точно. Слушайте, може би ще бъде по-добре да оставите ефрейтор Хуиткоум да се погрижи за цялата работа, ако смятате, че няма да можете да се справите. Внезапно полковник Каткарт измъкна цигарето си и го изви с двете си ръце като някакъв скъпоценен камшик с дръжка от слонова кост и оникс. — Това е едно от слабите ви места, господин свещеник. Ефрейтор Хуиткоум ми каза, че вие не умеете да прехвърляте на вашите подчинени част от задълженията си. Каза, че у вас няма и инициатива. Няма да възразите, нали?