— Не, сър.
Свещеникът поклати глава. Чувствуваше се некадърен и достоен за презрение, защото не умееше да прехвърля на подчинените си част от своите задължения, нямаше никаква инициатива и защото наистина го изкушаваше желанието да възрази на полковника. В главата му бе хаос. Навън стреляха по глинени панички и всеки гърмеж дразнеше нервите му. Не можеше да свикне с трясъка на изстрелите, обграден бе от бурета с доматчета и почти бе убеден, че някога в далечното минало пак е стоял в кабинета на полковник Каткарт при подобен случай и е бил обграден от същите тези бурета със същите домати. Отново deja vu. Обстановката му беше тъй позната и все пак изглеждаше тъй далечна. Усещаше, че дрехите му са мръсни и измачкани, и изпитваше смъртен страх да не би да мирише.
— Вие вземате нещата прекалено сериозно, господин свещеник — каза му полковник Каткарт с груба откровеност и с обективността на възрастен. — Това е още един от недостатъците ви. С вашето окумено лице вие разваляте настроението на всички. Веднъж поне да ви видя да се засмеете. Хайде, господин свещеник, изсмейте се сега здравата, от сърце, и ще ви дам цяло буре доматчета. — Той почака една-две секунди, като го наблюдаваше, и после се изкикоти победоносно. — Виждате ли, господин свещеник, че съм прав. Не можете да се изсмеете от сърце, нали?
— Не мога, сър — призна, си кротко свещеникът, преглъщайки с видимо усилие. — Не тъкмо сега. Много съм жаден.
— Тогава пийнете нещо. Полковник Корн има винаги уиски в кабинета си. Трябва да се отбиете някоя вечер при нас в офицерския клуб да се позабавлявате. Направете усилие да се отпуснете малко, поне от време на време. Надявам се, че не се смятате за нещо повече, понеже имате независима професия в цивилния живот.
— О, не, сър — увери го смутено свещеникът. — Всъщност аз ходих в офицерския клуб през последните вечери.
— Вие сте просто капитан, нали знаете — продължи полковник Каткарт, без да обърне внимание на забележката на свещеника. — Можете да имате независима професия, но все пак сте само капитан.
— Да, сър. Зная.
— Отлично тогава. Но все едно беше дали преди малко щяхте да се изсмеете, или не, нямаше да ви дам домати в никой случай. Ефрейтор Хуиткоум ми каза, че сте взели един домат, когато бяхте тук тази сутрин, а?
— Тази сутрин ли? Но, сър! Вие сам ми го дадохте.
Полковник Каткарт вдигна глава с подозрителен израз на лицето.
— Аз не казах, че съм ви го дал, нали? Просто казах, че го взехте. Не разбирам защо съвестта ви е гузна, щом не сте го откраднали наистина. Дадох ли ви го?
— Да, сър. Кълна се, че ми го дадохте.
— Тогава ще трябва да вярвам на думата ви. Макар че не мога да си представя защо съм искал да ви дам домат. Полковник Каткарт премести авторитетно едно кръгло стъклено преспапие от десния край на бюрото си в левия и взе подострения молив. — Окей, отче, свободен сте, ако сте свършили, че сега имам много важна работа. Съобщете ми, когато ефрейтор Хуиткоум разпрати десетина от тия писма, и аз ще вляза във връзка с редакцията на „Сатърди Ийвнинг Поуст“. — Внезапно вдъхновение озари лицето му. — Хей! Ами аз мога да предложа групата отново да бомбардира Авиньон! Това ще ускори работата.
— Авиньон ли? — Сърцето на свещеника спря за миг и цялата му кожа настръхна.
— Точно така — обясни жизнерадостно полковникът. — Колкото по-скоро имаме загуби, толкова по-скоро ще напредне работата ни. Ще ми се да попадна в коледния брой, ако може. Предполагам, че тогава списанието има по-голям тираж.
И за ужас на свещеника полковникът вдигна телефона, за да предложи групата да бомбардира Авиньон, и още същата вечер се опита пак да го изхвърли от офицерския клуб, но в следващия момент Йосарян се, изправи, пиян, събори стола си и понечи да стовари отмъстителен юмрук, което накара Нейтли да извика името му и полковник Каткарт да пребледнее и благоразумно да отстъпи назад, като се блъсна право в генерал Дрийдъл, който с отвращение го тласна от настъпения си крак и му заповяда веднага да вкара свещеника обратно в офицерския клуб. Всичко това бе много тревожно за полковник Каткарт: първо страшното име Йосарян, което се разнесе като вещаещ гибел камбанен звън, после настъпаният крак на генерал Дрийдъл и освен това полковник Каткарт откри още един недостатък у свещеника, именно че беше невъзможно да се предвиди как ще реагира генерал Дрийдъл всеки път, когато го види. Полковник Каткарт никога нямаше да забрави първата вечер, когато генерал Дрийдъл бе забелязал свещеника в офицерския клуб, вдигайки зачервеното си, изпотено, пияно лице, той бе вперил през жълтия облак тютюнев дим тежкия си поглед в свещеника, който се беше притаил сам на една маса близо до стената.