— Брей, дявол да го вземе! — бе възкликнал генерал Дрийдъл, вдигайки рунтавите си сиви, заплашителни вежди, когато го позна: — Свещеник ли е този, когото виждам там? Хубава работа, щом свещениците почнат да се навъртат в такова заведение, пълно с мръсни пияници и комарджии.
Полковник Каткарт присви устни с крайно морален вид и се надигна от стола си.
— Напълно съм съгласен с вас, сър — съгласи се той живо, с тон на подчертано неодобрение. — Просто не мога да разбера какво става с духовенството напоследък.
— Стават по-добри, ето какво става със свещениците — изръмжа настойчиво генерал Дрийдъл.
Полковник Каткарт преглътна със затруднение и бързо се окопити.
— Да, сър. Стават по-добри. Тъкмо това имах предвид, сър.
— Точно в такова заведение трябва да идва един свещеник, да общува с хората, които пият и играят на комар, та да може да ги разбере и да спечели доверието им. Как иначе, дявол да го вземе, може да ги накара да вярват в Бога?
— Тъкмо това имах предвид, сър, когато му заповядах да идва тук — каза предпазливо полковник Каткарт и обгърна свойски с ръка рамото на свещеника, отвеждайки го в един ъгъл, за да му заповяда със строг шепот да почне да се явява по служба всяка вечер в офицерския клуб, да общува с офицерите, докато пият и играят на комар, и така да може да ги разбере и да спечели доверието им.
Свещеникът се съгласи и започна да се явява служебно всяка вечер в офицерския клуб и да общува с офицерите, които гледаха да го избягват, до онази вечер, когато избухна яростният бой на масата за пинг-понг: вождът Бял Полуовес се нахвърли на полковник Мудъс и стовари юмрука си право в носа му, така че полковник Мудъс падна на задника си и генерал Дрийдъл неочаквано се разсмя гръмогласно, но скоро забеляза, че свещеникът стои наблизо и в изтерзано учудване го зяпа глуповато. Генерал Дрийдъл замръзна, когато го видя. За миг погледна свирепо свещеника с накипяла ярост, обърна се и с развалено настроение, клатушкайки се като моряк, закрачи с късите си криви крака към бара. Полковник Каткарт го последва с лек галоп, като неспокойно се озърташе, очаквайки напразно знак за помощ от полковник Корн.
— Хубава работа — ръмжеше генерал Дрийдъл на бара, стиснал празната си чаша в жилестата си ръка. — Хубава работа наистина, свещеник да седи в заведение като това с купчина мръсни пияници и комарджии.
Полковник Каткарт въздъхна облекчен.
— Да, сър — възкликна той гордо, — хубава работа, разбира се.
— Тогава защо, дявол да го вземе, не направите нещо?
— Какво казахте, сър? — запита полковник Каткарт и започна да мига.
— Смятате ли, че заслужавате похвала, загдето вашият свещеник се върти тук всяка вечер? Всеки път когато дойда, и той е тук.
— Прав сте, абсолютно сте прав — отзова се полковник Каткарт. — Съвсем не е за похвала. И аз ей сега ще взема мерки.
— Нали вие му бяхте наредили да идва тук?
— Не, сър. Полковник Корн му нареди. Смятам и него да накажа строго.
— Ако не беше свещеник — измърмори генерал Дрийдъл, щях да заповядам да го изкарат навън и да го разстрелят.
— Той не е свещеник, сър — осведоми го услужливо полковник Каткарт.
— Не е ли? Тогава защо, дявол да го вземе, носи кръст на яката си, щом не е свещеник?
— Не носи кръст на яката си, сър. Носи сребърен лист. Той е подполковник.
— Вашият свещеник е подполковник? — запита смаян генерал Дрийдъл.
— О, не, сър. Моят свещеник е само капитан.
— Тогава защо, по дяволите, носи сребърен лист на яката си, щом е само капитан?
— Не носи сребърен лист на яката си, сър. Кръст носи.
— Махай се оттук, кучи сине — кресна генерал Дрийдъл. — Или ще заповядам да те изкарат навън и да те застрелят.
— Слушам, сър.
Полковник Каткарт бързо-бързо избяга от генерал Дрийдъл и изпъди свещеника от офицерския клуб, и то точно по същия начин, по който го изгони почти два месеца по-късно, когато свещеникът се опита да убеди полковник Каткарт да отмени заповедта си, с която броят на бойните полети се увеличаваше на шестдесет, но претърпя страшен провал в тези свои усилия и бе готов да се отдаде напълно на отчаяние, но бе възпиран от спомена за жена си, която му липсваше и която той обичаше тъй затрогващо и с такава чувствена и възторжена страст, както и от упованието, което цял живот бе имал, в мъдростта и справедливостта на един безсмъртен, всемогъщ, всеведущ, човечен, всеобщ, антропоморфен, английски говорещ, англосаксонски и проамерикански Бог, упование, което бе започнало да се разколебава. Толкова много неща поставяха вярата му на изпитание. Разбира се, съществуваше Библията, но Библията беше книга, а и „Студеният дом“, „Островът на съкровищата“, „Етан Фроум“ и „Последният мохикан“ бяха също книги. Наистина ли изглеждаше вероятно, както той веднъж дочу Дънбар да казва, че отговорите на загадките на сътворението са били дадени от хора тъй невежи, че не са разбирали дори механиката на дъжда? Нима всемогъщият Бог със своята безкрайна мъдрост се е страхувал преди шест хиляди години, че хората ще успеят да изградят кула до небето? Къде, дявол да го вземе, е небето? Горе ли? Или долу? Нямаше горе и долу в една крайна, но разширяваща се вселена, в която дори огромното, пламтящо, ослепително, величествено слънце е в състояние на постепенен упадък, който най-после ще унищожи и Земята. Нямаше чудеса, нямаше отговор на молитвите, нещастията еднакво жестоко смазваха и добродетелните, и порочните и свещеникът, който имаше съвест и характер, щеше да отстъпи пред разума и да отхвърли вярата в Бога на дедите си, щеше да се откаже от призванието си и от службата си и да опита щастието си като редник в пехотата или полската артилерия или дори може би като ефрейтор в парашутните войски, ако не бяха последователните мистични явления като голия човек на дървото при погребението на бедния сержант преди няколко седмици и загадъчното, натрапчиво, насърчително обещание на пророк Флум в гората днес следобед: „Кажи им, че ще се върна, преди да настъпи зимата.“