— Дигай си задника оттука.
Изтерзаният млад човек скочи от леглото и побягна. А. Форциори легна в леглото и отново се превърна на Дънбар.
— Този беше А. Форциори — обясни Дънбар. — Нямаше празно легло в твоето отделение и затова си казах чина и го изгоних обратно в това отделение. Много приятно преживяване е да си казваш чина. Трябва някога да опиташ. Трябва всъщност да опиташ още сега, защото май ще паднеш.
Йосарян сам почувствува, че ще падне. Обърна се към един болен на средна възраст с хлътнали бузи и изсъхнало лице, който лежеше на съседното на Дънбар легло, махна рязко с палец през рамо и каза:
— Дигай си задника оттука.
Човекът на средна възраст се наежи и го загледа свирепо.
— Той е майор — обясни Дънбар. — Защо не се премериш по-ниско и не се опиташ да станеш офицерски кандидат Хоумър Лъмли за известно време? Тогава ще имаш баща в щатската законодателна камара и сестра, която е сгодена за шампион по ски. Просто му кажи, че си капитан.
Йосарян се обърна към стреснатия пациент, който Дънбар му бе посочил.
— Аз съм капитан — каза той, като махна рязко с палец през рамото си. — Дигай си задника оттука.
Стреснатият пациент скочи на пода и побягна. Йосарян се покатери на леглото му и стана офицерски кандидат Хоумър Лъмли, комуто се повръщаше и който внезапно потъна в пот. Спа един час и пожела пак да стане Йосарян. За него не значеше много да има баща в щатската законодателна камара и сестра, сгодена за шампион по ски. Дънбар го отведе обратно в неговото отделение, където с жест на палеца той изхвърли А. Форциори от леглото, за да стане отново Дънбар за известно време. Офицерският кандидат Хоумър Лъмли не се виждаше никъде, но сестра Крамър беше там и обзета от благочестив гняв, съскаше като влажен фишек. Тя заповяда на Йосарян да си легне веднага в леглото и се изпречи на пътя му така, че той не можеше да изпълни заповедта й. Нейното хубавичко лице бе по-отблъскващо от всякога. Сестра Крамър беше добросърдечно, сантиментално същество, което се радваше безкористно при новини за сватби, годежи, раждания и годишнини дори когато не познаваше хората, които се женеха или годяваха.
— Полудели ли сте? — смъмри го тя добродетелно, размахвайки възмутено пръст пред очите му. — Май не ви е грижа, че ще умрете, нали?
— Аз ще умра, не друг.
— Май не ви е грижа, че ще загубите крака си, нали?
— Моя крак ще загубя.
— Кракът ви не е ваш! — възрази сестра Крамър. — Този крак принадлежи на правителството на Съединените щати. Няма разлика между него и едно зъбно колело или една подлога. Армията е вложила толкова пари да ви направи пилот и вие нямате право да нарушавате нарежданията на доктора.
На Йосарян не му харесваше много да влагат пари в него. Сестра Крамър още стоеше пред него, така че той не можеше да мине. Болеше го глава. Сестра Крамър му изкрещя някакъв въпрос, който той не разбра. Вдигна палеца над рамото си и каза:
— Дигай си задника оттука.
Сестра Крамър го прасна през лицето така силно, че едва не го повали на пода. Йосарян замахна с юмрук да я удари в челюстта, но в същия миг кракът му се огъна и той почна да пада. Сестра Дъкет се притече навреме да го задържи, обърна се строго към двамата:
— Какво става тук?
— Не иска да си легне в леглото — докладва усърдно сестра Крамър с обиден тон. — Сюзан, той ми каза нещо абсолютно ужасно. О, дори не мога да си наложа да го повторя.
— А тя ме нарече „зъбно колело“ — измърмори Йосарян. Сестра Дъкет не прояви съчувствие.
— Ще си легнете ли в леглото — каза тя, — или да ви уловя за ухото и да ви сложа там насила?
— Уловете ме за ухото и ме сложете там насила.
Сестра Дъкет го улови за ухото и го сложи в леглото.
27
Сестра Дъкет
Сестра Сю Ан Дъкет беше висока, суха, зряла, стройна жена с издаден, добре закръглен задник, малки гърди и ъгловати, аскетични, типични за Нова Англия черти на лицето, които еднакво можеха да се нарекат и твърде хубави, и твърде грозни. Кожата й беше бледорозова, очите малки, носът и брадичката тънки и заострени. Тя беше способна, пъргава, строга и умна. Не бягаше от задълженията си и не загубваше самообладание в моменти на криза. Беше зряла личност, осланяше се на собствените си сили и в нищо не се нуждаеше от никого. Йосарян се съжали над нея и реши да й помогне. На следната сутрин, когато тя се бе навела да оправи чаршафа на леглото му, той крадешком плъзна ръката си под полата й в тясното пространство между коленете и после изведнъж бързо я вдигна нагоре, докъдето можеше да стигне. Сестра Дъкет изпищя и подскочи цяла миля нагоре, но все пак недостатъчно високо; тя се гърчеше, мяташе и люлееше напред-назад, опряна на божествената си опорна точка, в продължение на почти цели петнадесет секунди, преди най-после да се извърти и да отскочи обезумяла на пътеката с пепеливо, разтреперано лице. Но тя отстъпи прекалено далече и Дънбар, който наблюдаваше всичко от самото начало, се изправи изведнъж на леглото си, сграбчи я изотзад и стисна гърдите й. Сестра Дъкет изпищя повторно, изскубна се с въртене и избяга достатъчно далече от Дънбар, така че Йосарян можеше да се хвърли напред и пак да я улови за оная работа. Сестра Дъкет отскочи отново на пътеката като жива топка за пинг-понг. Дънбар я очакваше зорко, готов да се хвърли върху й. Но тя си спомни навреме за него и скочи настрана. Дънбар не я улучи, прелетя край нея, падна на темето си, което изхрущя с мокър, глух звук, и изгуби съзнание.