Внезапно самолетът се разтърси от гръмка, рязка експлозия, която едва не го преобърна, и носът му се изпълни със сладникави облаци син дим. Нещо гори! Йосарян се завъртя, готов да се втурне към люка, но се блъсна в Арфи, който бе драснал кибритена клечка и палеше лулата си. Виждайки захиленото, кръгло като месечина лице на навигатора, Йосарян зяпна поразен и объркан. Мина му през ума, че един от двамата е луд.
— Исусе Христе! — кресна той на Арфи, изтерзан от смайване. — Махай се, дявол да те вземе, от носа на самолета! Да не си полудял? Махай се!
— Какво? — запита Арфи.
— Махай се! — ревна Йосарян истерично и го заблъска с юмруци. — Излез оттук!
— Пак не мога да те чуя — извика му Арфи в отговор с израз на благо и неодобрително недоумение. — Трябва да говориш малко по-високо.
— Махни се от носа! — извика Йосарян, обхванат от чувство на безсилие. — Искат да ни убият! Не разбираш ли? Искат да ни убият!
— Накъде да карам, дявол да го вземе? — извика бясно Макуот през микрофона с висок страдалчески глас. — Накъде да карам?
— Давай наляво! Наляво, кучи сине! Давай наляво, докрай!
Арфи се промъкна съвсем близо до гърба на Йосарян и остро го мушна в ребрата с мундщука на лулата си. Йосарян подскочи и изскимтя, като се извъртя във въздуха и падна на колене, бял като платно и разтреперан от ярост. Арфи му смигна насърчително и посочи с палец назад към Макуот, като направи смешна гримаса.
— Какво го мъчи? — запита той със смях.
Йосарян бе обхванат от странно чувство — стори му се, че възприемаха действителността по някакъв изопачен начин.
— Няма ли да се махнеш оттук? — изпищя той умолително и тласна Арфи с всичка сила. — Глух ли си или какво? Върви отзад! — А на Макуот той извика: — Пикирай! Пикирай!
Долу те отново потънаха в скърцащия глух бумтеж на обширната огнева преграда от избухващи противовъздушни снаряди тъкмо в момента, когато Арфи отново се примъкна зад Йосарян и остро го ръгна в ребрата. Йосарян се сепна и подскочи, издавайки задъхан, подобен на цвилене звук.
— Пак не мога да те чуя — каза Арфи.
— Казах, махни се оттук! — кресна Йосарян и избухна в сълзи. Заудря Арфи в гърдите с две ръце, колкото сила имаше. — Махни се, махни се!
Да удряш Арфи, беше все едно, че забиваш юмруци в слабо напомпан гумен дюшек. Меката, нечувствителна маса не оказваше съпротива, ударите не предизвикваха противодействие, след малко Йосарян се отчая и ръцете му безпомощно увиснаха от изтощение. Смазан бе от унизителното чувство на безсилие; идеше му да заплаче от жал за самия себе си.
— Какво каза? — запита Арфи.
— Махай се оттук — отговори Йосарян и се опита да го придума. — Върни се обратно в кабината.
— Пак не мога да те чуя.
— Няма значение — изстена Йосарян, — няма значение. Само ме остави на мира.
— Кое няма значение?
Йосарян започна да се удря по челото. Хвана Арфи за предницата на ризата, изправи се с усилие на крака, завлече го към задната част на предната кабина и го тласна във входа на прохода като някакъв надут, неудобен за носене чувал. Както бързаше да се върне на мястото си, един снаряд изтрещя до самото му ухо; ударът бе така зашеметяващ, че в някакво неразбито ъгълче на съзнанието си той се питаше дали всички те не са вече мъртви. Отново се изкачваха. Моторите отново ревяха сякаш от болка, а вътре в самолета въздухът бе парлив от миризмата на машинарии и вонеше на бензин. После му се стори, че е завалял сняг.