Хиляди малки късчета бяла хартия валяха като снежинки в самолета, въртяха се тъй гъсто около главата му, че се лепяха по клепките, когато мигаше от учудване, и пърхаха в ноздрите и устните, щом вдъхнеше въздух. Той се обърна смаян и Арфи, гордо захилен до уши като някакво нечовешко същество, вдигна пред очите му една страшно разпокъсана карта. Голям къс от снаряд, минал през пода на самолета, бе прерязал огромния куп карти на Арфи и разкъсал покрива на кабината само на няколко инча от главите им. Радостта на Арфи беше безподобна.
— Погледни това — пошепна той, като мърдате пред лицето на Йосарян два от дебелите си пръсти, които бе мушнал през дупката на една от картите си. — Погледни това.
Йосарян бе потресен от възторженото му задоволство. Арфи беше като някакво свръхестествено чудовище, което човек вижда насън — не можеш нито да го удариш, нито да избягаш от него. Йосарян се боеше от него по много причини, но беше прекалено зашеметен, за да може да си ги уясни. Вятърът, който свиреше през назъбената дупка в хода, въртеше хилядите късчета хартия, подобни на дребни частици алабастър в стъклено преспапие, и усилваше впечатлението за някаква лакирана, подводна нереалност. Всичко изглеждаше странно, тъй крещящо пъстро и гротескно. Главата му туптеше от някакъв пронизителен крясък, който безмилостно се забиваше в двете му уши като свредел. Беше Макуот — обезумял той крещеше и искаше да му се дадат инструкции. Сякаш изпаднал във властта на мъчителна магия, Йосарян продължаваше да гледа втренчено валчестото лице на Арфи, който със спокойно и тъпо изражение му се усмихваше лъчезарно през носещите се във вихрушка късчета бяла хартия, и реши, че той е побеснял. Тъкмо в този момент осем снаряда избухнаха един след друг вдясно от тях на височината на очите им, после още осем, и пак още осем; последната група изстрели се изтеглиха по-наляво, така че те се озоваха почти точно пред тях.
Давай наляво, рязко! — изрева той на Макуот, докато Арфи продължаваше да се хили, а Макуот завиваше наляво. И флакът обаче се изви рязко наляво, бързо ги достигна и Йосарян изкрещя:
— Казах ти рязко, рязко, копеле такова, рязко! Макуот изви самолета още по-рязко и изведнъж, като по чудо, те излязоха извън обстрела на оръдията — флакът свърши. Оръдията престанаха да бумкат по тях. И те бяха живи.
Зад него умираха хора. Проточени на километри в разкъсана, лъкатушеща, сгърчена линия, другите звена летяха по същия опасен път над целта и подобно на плъхове, които тичат заедно през собствените си изпражнения, минаваха бързо през растящите облачета от нови и стари пръскания на снаряди. Един самолет гореше, откъсна се безпомощно от другите, издувайки се гигантски като някаква чудовищна кървавочервена звезда. Както Йосарян го наблюдаваше, горящият самолет легна на едната си страна и започна бавно да пада спираловидно в широки, трептящи кръгове, докато огромният му пламтящ товар блестеше с оранжев блясък, оставяйки след себе си разширяваща се черна следа, подобна на дълга, усукана мантия от огън и дим. Мярнаха се парашути, един, два, три… четири. После самолетът се завъртя около оста си, полетя право надолу и падна на земята, пърхайки безчувствено в живата клада като късче тънка цветна хартия. Цяло звено от една друга ескадрила беше разбито на парчета.
Изпълнил задачата си за днес, Йосарян въздъхна отегчено. Беше равнодушен и тялото му лепнеше от пот. Монотонното бръмчене на моторите звучеше като медена песен, когато Макуот намали газта, за да забави хода и даде възможност на останалите самолети от тяхното звено да ги настигнат. Внезапната тишина изглеждаше чужда и изкуствена, дори малко коварна. Йосарян дръпна ципа на защитния си костюм и свали шлема си. Отново въздъхна, този път неспокойно, затвори очи и се опита да се отпусне.
— Къде е Ор? — попита внезапно някой по микрофона. Йосарян подскочи, издавайки кратък вик, трептящ от тревога, който даваше единственото разумно обяснение на тайнственото появяване на флака в Болоня: Ор! Той се хвърли напред над мерника, търсейки да открие през плексигласовото стъкло някаква успокоителна следа от Ор, който притегляше флака като магнит и който несъмнено бе привлякъл през нощта елитните батареи на цялата дивизия „Херман Гьоринг“ в Болоня от мястото, където, дявол да ги вземе, са били предния ден, когато Ор беше още в Рим. Миг по-късно и Арфи се хвърли напред и удари Йосарян между веждите и носа с острия ръб на шлема си. Йосарян го изруга и очите му се напълниха със сълзи.
— Ето го — изрече Арфи с погребален тон, като посочи драматично към една кола със сено и два коня, които стояха пред плевнята на сива каменна селска къща. — Разкъсан на парчета. Май че са им излезли номерата на всички.