Но когато Йосарян пристигна, Арфи се беше вече върнал в апартамента и Йосарян зяпна със същото изтормозено чувство на учудване, което бе изпитал сутринта над Болоня пред неговото злостно, тайнствено и непоклатимо присъствие в носа на самолета.
— Какво правиш тука? — попита той.
— Вярно, питай го! — възкликна Джоу Гладника побеснял. — Накарай го да ти каже какво прави тука!
С дълъг, театрален стон Кид Сампсън направи подобие на пистолет с показалеца и палеца си, сякаш се готви да си пръсне черепа. Дъвчейки дъвка, която издуваше бузата му, Хъпъл попиваше всичко, което ставаше наоколо, с безизразното лице на неопитен петнадесетгодишен хлапак. Арфи спокойно изчукваше лулата върху дланта си, както се разхождаше напред-назад, едър, самодоволен, очевидно възхитен от суматохата, която бе причинил.
— Не отиде ли у нея? — попита Йосарян.
— О, тя искаше да остана при нея — изкикоти се Арфи. — Не се грижи ти за чичо си Арфи. Но аз не исках да се възползувам от беззащитността на това сладко момиче само защото беше малко прекалило с пиенето. За какъв ме смяташ ти?
— Кой ти казва да се възползуваш от случая? — изруга го Йосарян смаян. — Единственото нещо, което тя искаше, беше да легне с някого. Само за това говореше цяла вечер.
— Защото се беше малко объркала — обясни Арфи. — Но аз й се поскарах и наистина я вразумих донякъде.
— Ах ти, мръснико! — възкликна Йосарян и се отпусна уморено на дивана до Кид Сампсън. — Защо, дявол да те вземе, не я отстъпи на някого от нас, щом не си я щял?
— Виждаш ли — рече Джоу Гладника, — нещо му липсва.
Йосарян кимна и загледа Арфи с любопитство.
— Арфи, кажи ми, никога ли не таковаш никоя?
Арфи пак се изкикоти самодоволно и развеселено.
— О, разбира се, че ги боцкам. Не се тревожи за мене. Но никога не боцкам добри момичета. Знам кои момичета да боцкам и кои да не боцкам и никога не боцкам добри момичета. Оная е сладко хлапе. Човек вижда, че семейството и има пари. Ами аз дори я накарах направо да хвърли онзи неин пръстен през прозореца на колата.
Джоу Гладника подскочи с писък на непоносима болка.
— Какво? Какво си направил? — изпищя той. — Какво си направил? — Почти просълзен, започна да блъска с юмруци Арфи по рамената и ръцете. — Би трябвало да те убия, загдето си направил това, гадни мръснико. Той е грешник, това е той.
Мръсна душа е той, нали? Не е ли мръсна душа?
— Най-мръсната душа — потвърди Йосарян.
— Какво приказвате вие, момчета? — попита Арфи искрено учуден, като гушеше глава в амортизиращото прикритие на облите си рамене, за да се запази от ударите. — О, стига, Джоу — молеше се той с усмивка, изразяваща леко неудобство. — Стига си ме удрял!
Но Джоу Гладника не престана да го удря, докато Йосарян не го дръпна и изтика към спалнята му. Йосарян влезе безучастно в стаята си, съблече се и заспа. Миг по-късно беше вече сутрин и някой разтърсваше рамото му.
— Защо ме будите? — изхленчи той.
Беше Микаела, кокалестата слугиня с весел характер и грозничко, жълто лице. Будеше го, защото му дошла гостенка, която чакала пред вратата. Лучана! Едва можеше да повярва. И след като Микаела си излезе, тя остана сама с него в стаята — прелестна, здрава, подобна на статуя, излъчваща неудържима любеща жизненост дори както бе застанала на едно място, сърдито намръщена. Стоеше като млад женски колос, разкрачила великолепните си подобни на колони крака, обута с високи бели обуща с клиновидни токове, облечена в хубава зелена рокля, и размахваше голяма, плоска, кожена дамска чанта, с която тя го удари през лицето, когато той скочи от леглото да я прегърне. Йосарян залитна назад, извън обсега на чантата, зашеметен, хванал смаяно парещата си буза.