Лучана бе трогната от отчаяния вид на Нейтли, но веднага отново прихна в бурен, жизнерадостен смях, щом излезе с Йосарян на заляната от слънце улица и чу виковете на Джоу Гладника, който ги умоляваше от прозореца да се върнат и да се съблекат, защото той наистина бил фотограф от списание „Лайф“. Лучана весело изтича по плочника с високите си бели обуща с клинообразни токове, като теглеше Йосарян след себе си със същия жизнерадостен и чистосърдечен устрем, който бе показала в танцувалння салон предната вечер и през цялото време оттогава. Йосарян я настигна и тръгна редом с нея, като я прихвана през кръста, докато стигнаха до ъгъла, където тя се отдели от него. Оправи косата си на огледалцето, което извади от чантата си, и си сложи червило.
— Защо не ме помолиш да ти позволя да си запишеш името и адреса ми на лист хартия, та да можеш да ме намериш, когато дойдеш пак в Рим? — подхвърли тя.
— Защо не ми позволиш да си запиша името и адреса ти на лист хартия? — съгласи се той.
— Защо? — запита тя войнствено. Устата й внезапно се изкриви в яростна, подигравателна усмивка и очите й блеснаха гневно. — За да можеш да го скъсаш на парчета веднага щом си отида?
— Кой иска да го скъса? — протестира смутено Йосарян. — Какво говориш, дявол да го вземе?
— Ще го скъсаш — настояваше тя. — Ще го скъсаш в момента, когато си отида, и ще тръгнеш като важна клечка, загдето едно високо, младо, хубаво момиче като мене, Лучана, ти е позволило да спиш с него и не ти е поискало пари.
— Колко пари искаш? — запита я той.
— Stupido — извика тя развълнувано. — Не ти искам никакви пари. — Тропна с крак и вдигна ръка с буен жест, така че Йосарян се уплаши да не би да го прасне през лицето с голямата си чанта. Вместо да го удари обаче, тя записа името и адреса си на листче хартия и му го мушна в ръцете. — Ето — присмя му се язвително тя, като прехапа устната си, за да прикрие лекото й трепкане. — Не забравяй. Не забравяй да го скъсаш на дребни парченца веднага щом си тръгна.
След това тя му се усмихна спокойно, стисна му ръката, пошепвайки със съжаление addio, притисна се до него за миг и после се изправи и си тръгна с несъзнавано достойнство и грация.
Минута след като тя си бе отишла, Йосарян скъса листчето и тръгна в обратна посока, чувствувайки се доста важна личност, защото едно хубаво младо момиче като Лучана бе спало с него и не му бе поискало пари. Беше много доволен от себе си, докато вдигна глава и огледа столовата в сградата на Червения кръст и откри, че закусва с десетки и десетки други военни в най-различни фантастични униформи и тогава изведнъж се озова обграден от многобройни образи на Лучана — тя се събличаше, обличаше, галеше го и му държеше бурни речи в розовата риза от изкуствена коприна, с която бе облечена в леглото и която не искаше да свали. Препеченият резен хляб и яйцата му приседнаха на гърлото при мисълта за огромната грешка, която бе направил, като така безсрамно накъса на мънички късчета хартия нейните дълги, гъвкави, голи, млади, трептящи крайници и така самодоволно я хвърли от бордюра на тротоара в канавката на улицата. Тя вече ужасно му липсваше. Толкова много пискливи, безлични хора в униформа имаше в столовата. Той почувствува настойчиво желание да бъде отново сам с нея, скочи буйно на крака, изтича навън и тръгна по улицата към апартамента, търсейки дребните късчета хартия в канавката, но те бяха вече измити от маркуча на уличния чистач.
Не можа да я намери и вечерта в кабарето на съюзните офицери нито в задушната, излъскана, хедонистична лудница на черноборсовия ресторант с неговите широки дървени табли с изискани ястия и чуруликащи ята от живи и прелестни момичета. Не можа дори да намери ресторанта. Когато отиде да си легне сам в леглото, той сънува, че пак се мъчи да избяга от флака над Болоня, а Арфи отново виси над главата му по най-отвратителен начин и се усмихва надуто, злобно и подло. На сутринта пак обикаля да търси Лучана по всички френски бюра, които успя да открие, но никой не можеше да разбере за кого говори и тогава той побягна в ужас, така възбуден, влуден и разстроен, че просто трябваше да продължи да тича нанякъде, към апартамента, запазен за редниците, при тумбестата прислужница с лимоненожълтите гащи, която той завари да бърше прах в стаята на Сноуден на петия етаж, облечена в обезцветения си кафяв пуловер и дебела тъмна пола. Сноуден беше още жив по онова време и Йосарян можа да познае, че това беше стаята на Сноуден по името му, отпечатано с бели букви на синята цилиндрична торба, о която се препъна на вратата, както летеше към прислужничката, обхванат от някакъв бяс на творческо отчаяние. Жената го хвана за китките, преди да падне, както бе залитнал към нея, и просвайки се заднишком на леглото, го дръпна върху си, гостоприемно го обви в меката си, отпусната, утешителна прегръдка, вдигнала високо в ръката си като знаме бърсалката за прах, докато широкото й, животинско, симпатично лице го гледаше нежно с усмивка на предано приятелство. Чу се плясък на ластик и както лежеше под него, тя смъкна лимоненожълтите си гащи, без ни най-малко да го обезпокои.