— Студено ми е — хленчеше Сноуден. — Студено ми е.
— Хайде, хайде — опитал се бе Йосарян да го успокои. — Хайде, хайде.
Те не се изпаряваха свръхестествено в някой облак като Клевинджър. Не избухваха, не се превръщаха в съсирена кръв и безформена плът. Не се давеха и не ги удряше светкавица, не ги осакатяваха машини, не ги смазваха срутвания. Не ги застрелваха при грабеж, не ги удушаваха при изнасилване, не ги убиваха с нож в кръчми, не ги съсичаха с брадви родители или деца, нито умираха скоропостижно при природни бедствия. Никой не умираше от задушаване. Хората умираха като джентълмени на операционната маса от загуба на кръв или издъхваха без коментарии в кислородни маски. Нямаше ония фокуси — както ме гледаш, ставам на дим и изчезвам, които бяха толкова на мода извън болницата, нямаше такива номера — ето ме, няма ме. Нямаше глад и наводнения. Децата не се задушаваха в люлките си или в хладилници, нито попадаха под камиони. Никой не умираше, пребит от бой. Хората не се самоубиваха със светилен газ от готварските си печки, не скачаха пред влакове в подземната железница, не политаха право надолу с фучене от хотелски прозорци като инертна маса с ускорение шестнадесет фута в секунда, за да паднат с ужасен плясък на плочника и да умрат по отвратителен начин пред очите на всички, проснати като вълнен чувал, пълен с космат ягодов сладолед, с изкривени пръсти на краката и кръвта им да се лее наоколо.
Преценявайки всички страни на живота в болницата, Йосарян често я предпочиташе, макар че и там имаше неудобства. Прислугата беше често досадна, редът (ако човек го съблюдава) доста ограничаваше болните и управата прекалено много се бъркаше в личните им работи.
Тъй като се случваше в болницата да има и болни, той не можеше винаги да разчита на оживена младежка компания в своето отделение и при това развлеченията не бяха винаги интересни. Принуден беше да признае, че с продължаването на войната и колкото повече се приближаваше човек до фронта, толкова по-неприятни ставаха болниците, качеството на гостите се влошаваше най-ясно в самата бойна зона, където последиците на процъфтяващите военновременни условия веднага биеха на очи. Колкото по-дълбоко навлизаше Йосарян в бойната зона, толкова по-болни ставаха хората, докато най-после последния път се яви и войникът в бяло, чието състояние не можеше да се влоши, без той да умре, което впрочем скоро стана.
Войникът в бяло беше построен изцяло от марля, гипс и един термометър, но термометърът беше просто украшение, което сестра Крамър и сестра Дъкет закрепваха всяка сутрин и всеки следобед в празната, тъмна дупка в превръзките над устата му до онзи следобед, когато сестра Крамър погледна термометъра и откри, че войникът е мъртъв. Сега, когато Йосарян си спомняше миналото, струваше му се, че не бъбривият тексасец, а по-скоро сестра Крамър беше убила войника в бяло; ако тя не бе погледнала термометъра и не бе съобщила какво е открила, войникът в бяло можеше още да си лежи жив, както бе лежал там през цялото време, покрит с гипс и марля, с двата си неподвижни крака, странно вдигнати нагоре от хълбоците, и двете си ръце, странно завързани отвесно — четири обемисти крайника в гипсови отливки, четири странни, безполезни крайника, издигнати във въздуха с опънати жици и фантастично дълги оловни тежести, провиснали мрачно над него. Какъв живот е било да лежи така, но това беше единственият живот, който той имаше, и Йосарян чувствуваше, че решението да му се тури край едва ли е трябвало да бъде взето от сестра Крамър.
Войникът в бяло приличаше на навит бинт с дупка отгоре или на отчупен каменен блок със стърчаща от него цинкова тръба, захвърлен в някое пристанище. Останалите пациенти в отделението освен тексасеца почнаха да странят от него с някакво жалостиво отвращение още щом го зърнаха на сутринта, след онази нощ, когато го бяха вмъкнали тайно в залата. Те се събираха със сериозни лица в най-далечното ъгълче на отделението, неприязнено клюкарствуваха със снишени гласове за негова сметка, възмущаваха се от присъствието му като от някакво страхотно бреме и негодуваха злобно срещу отвратителната истина, за която той ясно им напомняше. Те споделяха общия страх, че той може да почне да стене.