— Не знам какво ще направя, ако започне да стене — вайкаше се окаяно елегантният млад боен пилот със златистите мустаци. — Значи ще стене и през нощта, понеже не може да види колко е часът.
Никакъв звук не се чу от войника в бяло през всичкото време, докато беше там. Неравната кръгла дупка над устата му беше дълбока и смолисточерна — не се виждаше никаква част от устни, зъби, небце или език. Единственият, който изобщо се приближаваше достатъчно, за да го погледне, беше дружелюбният тексасец; той идваше достатъчно близо по няколко пъти на ден да побъбри с него; да му каже, че порядъчните хора трябва да имат повече гласове на изборите, като започваше всеки разговор с неизменния поздрав: „Какво ще кажеш, момче? Как караш?“ Останалите, облечени в униформени халати от кафяво кадифе и оръфани фланелени пижами, избягваха и двамата и се питаха мрачно кой е войникът в бяло, защо е тук и как ли наистина изглежда под гипсовата обвивка.
— Добре е, казвам ви — докладваше им тексасецът насърчително след всяко от своите светски посещения. — Дълбоко в себе си той е порядъчно момче. Просто се чувствува малко плах и несигурен, защото не познава никого тук и не може да говори. Защо всички вие не отидете до самия него и не му се представите? Нищо няма да ви направи.
— Какво говориш, дявол да те вземе? — запита Дънбар. — Разбира ли какво му говориш?
— Сигурно разбира какво му говоря. Той не е глупав. У него всичко е в ред.
— Може ли да те чуе?
— Ами не знам дали може да ме чуе, но съм сигурен, че разбира какво му говоря.
— Движи ли се изобщо оная дупка над устата му?
— Ех, какъв е този глупав въпрос? — запита смутено тексасецът.
— Как можеш да познаеш дали диша, ако тая дупка никога не се движи?
— Как можеш да знаеш, че е мъж?
— Има ли тампони на очите си под превръзката на лицето?
— Шават ли изобщо пръстите на краката му или върховете на пръстите на ръцете му?
Тексасецът отстъпи назад още по-смутен.
— Ама какви са тези глупави въпроси? Вие, момчета, да не сте се нещо побъркали? Защо просто не отидете при него да се запознаете? Той е истински мило момче, казвам ви.
Войникът в бяло повече приличаше на стерилизирана и натъпкана със слама мумия, отколкото на истински мило момче. Сестра Дъкет и сестра Крамър го поддържаха чист испретнат. Често четкаха превръзките му с малка метличка, търкаха и миеха със сапунена вода гипсовите отливки на ръцете, краката, рамената, гърдите и таза му. Използувайки една кръгла тенекиена кутия с прах за излъскване на метали, те придаваха матов блясък на сивата цинкова тръба, която се издигаше от гипсовата обвивка на слабините му. По няколко пъти на ден бършеха с влажни кърпи праха от тънките черни гумени тръбички, които влизаха и излизаха от двата големи запушени буркана — единият от тях висеше на стойка до леглото и от него постоянно капеше течност в ръката му през един прорез в превръзките, докато в другия, който бе поставен на пода и почти не се виждаше, се събираше течността от цинковата тръба, стърчаща от слабините му. И двете сестри непрестанно излъскваха двата буркана. Гордееха се с тази домакинска работа. По-прилежна от двете беше сестра Крамър, добре сложена, хубавичка, безполова девойка със здраво, неприветливо лице. Сестра Крамър имаше сладко носле и лъчисто, цъфтящо лице, осеяно с прелестни пръски от очарователни лунички, които Йосарян ненавиждаше. Тя беше дълбоко трогната от войника в бяло. Добродетелните й, бледосини, подобни на чаени чинийки очи се наливаха с огромни сълзи при най-неочаквани случаи и вбесяваха Йосарян.
— А как, дявол да го вземе, изобщо знаете, че той е вътре? — попита я той.
— Да не смеете да ми говорите така — отговори тя възмутено.
— Е, кажете, как знаете? Вие дори не знаете дали наистина е той.
— Кой?
— Онзи, когото смятат, че е в тези превръзки. Може би всъщност вие плачете за някого другиго. И как изобщо знаете, че е жив?
— Какви ужасни неща говорите! — възкликна сестра Крамър. — Я си вървете в леглото и престанете да си правите шеги с него.
— Аз не си правя шеги. Всеки може да бъде вътре. Доколкото знам, може да бъде дори и Мъд.
— Какво говорите? — каза умолително сестра Крамър с разтреперан глас.
— Може би мъртвецът е именно там.
— Какъв мъртвец?
— В палатката си имам един мъртвец, когото никой не може да изхвърли. Той се казва Мъд.
Лицето на сестра Крамър побледня и тя отчаяно се обърна за помощ към Дънбар.
Накарайте го да престане да говори такива неща — помоли го тя.
— Може би вътре няма никой — подхвърли услужливо Дънбар. — Може би просто са изпратили превръзките само за шега.