„А какво ще кажеш за себе си? — бе отговорил Йосарян. — Ти не пипна трипер в Маракеш, а и ти си в същото положение.“
„Не знам — призна си Клевинджър с престорена нотка на загриженост. — Предполагам, че някога съм извършил нещо много лошо.“
— Наистина ли вярваш в това?
Тогава Клевинджър се бе изсмял: „Не, разбира се. Просто обичам да те закачам малко.“
Имаше прекалено много опасности, за които Йосарян трябваше да държи сметка. Например имаше Хитлер, Мусолини и Тожо и те с всички сили се стремяха да го убият. Имаше лейтенант Шайскопф с неговия фанатизъм за паради, имаше шишкавият полковник с неговите дебели мустаци и фанатизъм за възмездие; те и двамата искаха да го убият. Имаше Апълби, Хавърмайър, Блак и Корн. Имаше сестра Крамър и сестра Дъкет, които — Йосарян беше почти сигурен — желаеха да го видят мъртъв, имаше и тексасецът, и човекът от контраразузнаването, за които той не се съмняваше, че желаят смъртта му. Имаше бармани, зидари и кондуктори по целия свят, които желаеха смъртта му, имаше земевладелци и наематели, предатели и патриоти, привърженици на линча, кръвопийци и лакеи и те всички го дебнеха да го пречукат. Това беше тайната, която Сноуден му бе издал при полета срещу Авиньон — че те всички са се заели да го очистят; и Сноуден бе залял с кръвта си цялата задна кабина на самолета.
Има лимфни жлези, които могат да го пратят на онзи свят. Има бъбреци, обвивки на нерви и разни телца. Има тумори в мозъка. Има болестта на Ходжкин, има левкемия и амиотрофна латерална склероза. Има плодородни червени ливади от епителни тъкани, които могат да хванат и отгледат нежно някоя ракова клетка. Има болести на кожата, болести на костите, болести на белия дроб, болести на стомаха, болести на сърцето, кръвта и артериите. Има болести на главата, болести на врата, болести на гърдите, болести на червата, на чатала. Има дори болести на краката. Има милиарди съзнателни телесни клетки, които подобно на неми животни денонощно окисляват разни вещества и вършат сложната работа да поддържат живота и здравето му и всяка една от тях е потенциален изменник и враг. Болестите са толкова много, че е нужно да имаш действително болен ум, за да мислиш за тях така често, както Йосарян и Джоу Гладника.
Джоу Гладника съставяше списъци от смъртоносни болести и ги подреждаше по азбучен ред, за да може незабавно да намери онази, за която искаше да се тревожи. Много се разстройваше, когато запишеше някоя от тях не на мястото й или не можеше да прибави нова болест към списъка; тогава изтичваше, облян в студена пот, при доктор Данийка за помощ.
— Дай му тумора на Юинг — съветваше Йосарян доктор Данийка, който идваше да се посъветва с него как да се справи с Джоу Гладника — и прибави към него меланома. Джоу Гладника харесва бавноразвиващи се болести, обаче още повече обича скоротечните.
Доктор Данийка не беше никога чувал нито за едната, нито за другата.
— Как успяваш да задържиш в ума си толкова много болести? — питаше той с уважение като към колега.
— Научавам за тях в болницата, като чета „Рийдърз дайджест“.
Имаше толкова болести, от които Йосарян се плашеше, че понякога се изкушаваше да постъпи на сериозно в болницата и да прекара останалата част от живота си излегнат под кислородна маска с цял екип специалисти и болнични сестри, които да седят двадесет и четири часа на денонощие от едната страна на леглото му, чакайки да се повреди нещо у него, и поне един хирург с нож в ръка от другата страна, готов да скочи напред и да почне да реже веднага щом стане необходимо. Аневризъм например, как иначе биха могли да го спасят от аневризъм на аортата? Йосарян се чувствуваше много по-сигурен в болницата, отколкото извън нея, макар че мразеше хирурга и ножа му повече от всичко друго на света. В болницата той би могъл да почне да пищи и хората поне да изтичат да се опитат да му помогнат; извън болницата биха го хвърлили в затвора, ако почнеше да пищи заради онези неща, за които смяташе, че всички би трябвало да пищят, или пък ще го пратят в болница. Едно от нещата, за които той искаше да почне да пищи, беше ножът на хирурга, който почти сигурно чакаше и него, и всички други, които живееха достатъчно дълго, преди да умрат. Често се питаше как би разпознал първата тръпка, зачервяване, бодеж, болка, повръщане, кихане, петно, отпуснатост, промяна в гласа, загубване на равновесието или изневеряване на паметта — признаци, възвестяващи неизбежното начало на неизбежния край.