Той също се страхуваше, че доктор Данийка пак ще откаже да му помогне, когато отиде при него, след като скочи през прозореца на кабинета на майор Майор, и се оказа прав.
— Мислиш ли, че има за какво да се страхуваш? — запита доктор Данийка, вдигайки своята отпусната на гърдите деликатна, безупречна, тъмна глава, за да хвърли за миг раздразнен поглед към Йосарян със сълзливите си очи. — А какво да кажа аз? Моите ценни лекарски способности ръждясват тук на този гаден остров, докато други лекари си нареждат работите. Да не мислиш, че ми е приятно да седя тук ден след ден и да отказвам да ти помогна. Не бих възразявал толкова много, ако можех да откажа да ти помогна в Щатите или на някое друго място, като например в Рим. Но да ти казвам „не“ тук не е лесно за мен.
— Тогава престани да казваш „не“. Прехвърли ме в земния персонал.
— Не мога да те прехвърля — измънка доктор Данийка. — Колко пъти трябва да ти казвам това!
— О, можеш. Майор Майор ми каза, че ти си единственият човек в ескадрилата, който може да ме прехвърли.
Доктор Данийка бе потресен.
— Майор Майор ти каза това? Кога?
— Когато го съборих в канавката.
— Майор Майор ти каза това? В канавката?
— Каза ми го в кабинета си, след като излязохме от канавката и скочихме вътре. Каза ми да не казвам никому, че ми е казал, та затова не го раздрънквай.
— О, този мръсен интригант и лъжец! — извика доктор Данийка. — Той беше длъжен да не казва никому. Каза ли ти, че мога да те прехвърля?
— Просто като попълниш едно малко листче, да напишеш, че съм пред нервен колапс, и да го изпратиш в щаба на дивизията. Доктор Стъбз постоянно прехвърля хора в земния персонал, защо и ти да не можеш?
— И какво става с тия хора, след като Стъбз ги прехвърли? — възрази доктор Данийка с насмешлива усмивка. — Веднага пак отиват в строя, нали? И той се озовава право в лайната. Разбира се, че мога да те прехвърля, като попълня едно листче, в което да кажа, че си негоден за бойни полети. Обаче има една засечка.
— Параграф 22 ли?
— Разбира се. Ако те изтегля от строева служба, щабът на дивизията трябва да одобри моето решение, а щабът няма да го одобри. Пак ще те върнат на строева служба и тогава къде отивам аз? Вероятно на път за Тихия океан. Не, благодаря. Няма да рискувам заради тебе.
— Но си заслужава да опиташ? — настояваше Йосарян. — Толкова ли е хубаво в Пианоза?
— Ужасно е в Пианоза. Но все пак е по-добре, отколкото в Тихия океан. Не бих имал нищо против да ме пратят в някое цивилизовано място, където да мога да изкарвам по някой долар с аборти от време на време. Но в Тихия океан има само джунгла и мусони. Ще изгния там.
— И тука гниеш.
Доктор Данийка кипна сърдито:
— Тъй ли? Е, поне ще изляза жив от войната, а това е много повече, отколкото ще спечелиш ти.
— Та тъкмо това ти казвам и аз, дявол да го вземе! Моля те да ми спасиш живота.
— Не е моя работа да спасявам живота на хората — възрази навъсено доктор Данийка.
— А каква ти е работата?
— Не знам каква ми е работата. Всичко, на което са ме учили, беше да съблюдавам етиката на нашата професия и никога да не свидетелствувам против друг лекар. Слушай. Ти си мислиш, че само твоят живот е в опасност. А какво да кажа аз? Ония двама шарлатани, които съм оставил да работят в амбулаторната палатка, все още не могат да открият какво не е в ред у мене.
— Може би е туморът на Юинг? — измърмори Йосарян хапливо и подигравателно.
— Настина ли мислиш така? — възкликна уплашено доктор Данийка.
— О, не знам — отговори нетърпеливо Йосарян. — Знам само, че вече няма да участвувам в бойни полети. Няма да ме застрелят, нали? Изкарал съм петдесет и един.
— Защо поне не изкараш петдесет и пет, преди да вземеш решение? — посъветва го доктор Данийка. — С твоето клинчене никога няма поне веднъж да изкараш определения брой полети.
— Как, по дяволите, мога да го изкарам? Полковникът винаги повишава броя, щом го наближа.
— Никога не изкарваш всички полети, защото все тичаш в болницата или в Рим. Ти би имал много по-сериозни основания, ако изкараш петдесет и пет и тогава откажеш да летиш. Тогава аз може би ще видя какво мога да направя.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Какво обещаваш?
— Обещавам, че може би ще помисля какво да направя, за да ти помогна, ако изкараш петдесет и петте полета и ако накараш Макуот да впише отново името ми в книгата за полетите, така че да мога да получа пари за прелетени часове, без да се качвам в самолет. Страх ме е от самолети. Чете ли за онази самолетна злополука в Айдахо преди три седмици? Шест души убити. Ужасно нещо. Не разбирам защо искат да изкарам четири часа летене всеки месец, та тогава да ми платят за прелетени часове. Нямам ли достатъчно грижи и без това, та трябва да се тревожа да не умра при самолетна катастрофа?