— Виждам всичко двойно!
Една болнична сестра изпищя и един санитар припадна. Доктори се притекоха от всички страни, носейки игли, лампички, тръбички, гумени чукчета и подобни на гребени инструменти с трептящи зъбци. Докараха сложни апарати на колелца. Тялото на пациента не стигаше за толкова хора, специалистите се блъскаха грубо и сърдито на опашката и рязко викаха на колегите си отпред да дадат възможност и на тях да се доближат. Един полковник с широко чело и очила с рогови рамки бързо постави диагноза.
— Менингит е — извика той натъртено, като махаше с ръка, за да върне назад останалите. — Макар че и Господ вижда, че няма ни най-малко основание да се мисли така.
— Тогава защо избрахте менингит? — запита един майор и се закикоти сладко. — Защо не, да речем, остър нефрит?
— Защото съм специалист по менингити, затова. Защото не съм специалист по остри нефрити — възрази полковникът. И няма да го отстъпя без борба на никого от вас, които кълвете бъбреци. Аз пристигнах пръв.
Накрая всички доктори постигнаха съгласие. Съгласиха се, че нямат представа от какво страда войникът, който вижда всичко двойно, откараха го на количка в една стая в коридора и поставиха под карантина за две седмици всички останали в отделението.
Празникът на благодарността дойде и мина, докато Йосарян беше още в болницата. Единственото лошо нещо по време на празника беше пуйката, която им сервираха на обед, но дори и тя беше доста добра. Това беше най-разумното чествуване на празника в живота му досега и той тайно положи клетва в бъдеще винаги да прекарва Празника на благодарността в тихото убежище на някоя болница. Но още на следната година той наруши святата си клетва, като прекара празника в една хотелска стая, водейки интелектуални разговори с жената на лейтенант Шайскопф, която за случая бе сложила кучешката марка за самоличност на Дори Дъз и която с надути, изтъркани фрази го поучаваше и мъмреше, загдето гледа така равнодушно и цинично на Празника на благодарността, макар че и тя самата също като него не вярвала в Бога.
— Сигурно съм не по-малко атеистка от тебе — теоретизираше тя с явно самохвалство. — Но дори аз смятам, че има много неща, за които трябва да бъдем благодарни, и че не би трябвало да се срамуваме да покажем благодарността си.
— Посочи едно-единствено нещо, заради което трябва да бъда благодарен подразни я той без особен интерес.
— Ами… — Жената на лейтенант Шайскопф се замисли и за миг замълча колебливо, докато обмисли отговора си. — Заради мен.
— Е, хайде, хайде — присмя й се той.
Тя вдигна вежди изненадано.
— Не си ли благодарен, че ме имаш? — попита тя. Намръщи се кисело, гордостта й бе уязвена. — Не съм толкова примряла да правя любов с тебе, нали знаеш — каза му тя с чувство на хладно достойнство. — Мъжът ми командува цяла ескадрила курсанти, които безкрайно ще се радват да правят любов с жената на командира си само защото това им се вижда по-пикантно.
Йосарян реши да промени темата на разговора.
— Сега променяш темата на разговора — възрази той дипломатично. — Ловя се на бас, че мога да посоча по две неща, поради които човек се чувствува нещастен, срещу всяко нещо, за което казваш, че трябва да сме благодарни.
— Бъди благодарен, че ме имаш — настояваше тя.
— Благодарен съм, гълъбче. Но съм също и дяволски нещастен, че не мога още веднъж да имам Дори Дъз. Или стотиците други момичета и жени, които ще видя и пожелая през краткия си живот и с които няма да мога да легна нито веднъж.
— Бъди благодарен, че си здрав.
— Ядосвай се, че няма винаги да бъдеш здрав.
— Радвай се дори, че си жив.
— Трови се при мисълта, че един ден ще умреш.
— Но нещата могат да вървят много по-зле! — извика тя.
— Но биха могли да вървят безкрайно по-добре — отговори той разгорещено.
— Ти посочваш само едно нещо — възмути се тя. — А каза, че можеш да посочиш две.
— И не ми казвай, че Бог действува по тайнствени пътища — продължи Йосарян, без да обръща внимание на възражението й. — Няма нищо тайнствено тука. Той изобщо не действува. Просто си играе. Или пък ни е напълно забравил. За какъв бог ми говорите вие всички — един дръвник, един недодялан, некадърен, празноглав, надут дървеняк и селяндур. Боже Господи, какво уважение може да имате към едно върховно същество, което намира за необходимо да включи в божественото си сътворение явления като храчки и наядени зъби? Каква мисъл, дявол да го вземе, се е въртяла в неговия извратен, зъл, мръсен ум, когато е отнел на старите хора способността да владеят дебелото си черво? Защо, по дяволите, изобщо е създал болките?