— Болките? — Жената на лейтенант Шайскопф се нахвърли победоносно на думата „болки“. — Болките са полезни симптоми. Болките ни предупреждават за опасности, които заплашват тялото ни.
— А кой е създал опасностите? — запита Йосарян. Той се изсмя язвително. — О, той наистина е проявил милост към нас, когато е създал болките! Защо не е употребил някакъв звънец, за да ни предупреди, или някой от небесните си хорове? Или някаква система от сини и червени неонови лампички точно в средата на челото на всеки човек? Всеки фабрикант на автоматични грамофони, който има за две пари ум, би могъл да направи нещо подобно. Защо Господ да не може?
— Хората щяха да изглеждат много глупави, ако се разхождаха с червени неонови лампички на челото.
— Те, разбира се, изглеждат прекрасни сега, когато се гърчат в агония или са затъпени от морфин, нали? Какъв колосален, безсмъртен некадърник! Когато вземеш предвид благоприятния случай и мощта, която е притежавал, за да свърши цялата работа, и после погледнеш тая глупава, грозна каша, която е забъркал, неговата очевидна некадърност е почти потресаваща. Явно е, че никога не се е разписвал на ведомост. Ами че никой бизнесмен, който се уважава, не би взел такъв мърляч дори за разсилен!
Лицето на жената на лейтенант Шайскопф бе добило пепелив цвят от възмущение и тя го гледаше втренчено и разтревожено.
— Ти не би трябвало да говориш така за него, мили — предупреди го тя неодобрително с тих и неприязнен глас. — Той може да те накаже.
— Не ме ли наказва достатъчно и сега? — изсумтя злобно Йосарян. — Знаеш ли, не трябва да оставим да му се размине безнаказано всичкото зло, което ни е причинил. Някой ден ще ми плати за всичко. Знам кога. Когато дойде Страшният съд. Да, него ден ще застана доста наблизо, за да мога да се пресегна, да сграбча това селяндурче за врата и…
— Млъкни! Млъкни! — изпищя внезапно жената на лейтенант Шайскопф и го заблъска несръчно по главата с юмруци. — Млъкни!
Йосарян вдигна ръка и се сниши, за да се защити от ударите, докато тя, изпаднала в женска ярост, го удряше в течение на няколко секунди. После решително я хвана за китките и леко я притисна на леглото.
— Защо, дявол да го вземе, се вълнуваш толкова? — попита я той с тон на весело разкаяние. — Мислех, че не вярваш в Бога.
— Не вярвам — проплака тя и се обля в сълзи. — Но онзи бог, в който не вярвам, е добър бог, справедлив бог, милостив бог. Той не е такъв зъл и глупав бог, какъвто го изкарваш.
Йосарян се изсмя и пусна ръцете й.
— Нека си разрешим взаимно по-голяма верска свобода — предложи й любезно той. — Ти няма да вярваш в който си искаш бог, и аз няма да вярвам в който си искам бог. — Спогодихме ли се?
Това беше най-нелогичният Празник на благодарността, който той си спомняше да е празнувал някога, и мислите му се върнаха с копнеж към спокойната четиринадесетдневна карантина в болницата предната година, но дори и тази идилия бе завършила на трагична нота — той беше още в добро здраве, когато карантинният период изтече и му казаха, че ще го изпишат и пратят на война. Когато чу лошата новина, Йосарян седна на леглото си и изкрещя:
— Виждам всичко двойно.
В отделението отново избухна суматоха. Докторите изтичаха, от всички посоки към него и го обградиха в такъв тесен кръг, за да го изследват, че той усещаше как множеството носове дишат неприятно върху различните участъци на тялото му.
Почнаха да навират в очите и ушите му малки снопчета светлинни лъчи, нападнаха краката и ходилата му с гумени чукчета и трептящи вилки, изтеглиха кръв от вените му, вдигаха разни предмети, които им бяха подръка, за да ги гледа в периферията на зрителното си поле.
Шефът на тази група доктори беше един изпълнен с чувство за собствено достойнство внимателен господин, който вдигна един пръст право пред Йосарян и запита:
— Колко пръста виждате?
— Два — каза Йосарян.
— Колко пръста виждате сега? — попита докторът, като вдигна два пръста.
— Два — каза Йосарян.
— А колко сега? — попита докторът, без да вдигне нито един пръст.
— Два — каза Йосарян.
Цялото лице на доктора засия от усмивка.
— Дявол да го вземе, право казва — заяви той тържествуващо. — Наистина вижда всичко двойно!
Откараха Йосарян върху носилка на колелца в стаята, където лежеше другият двойник, който виждаше всичко двойно, и карантинираха останалите болни в отделението за още петнадесет дена.
— Виждам всичко двойно! — извика войникът, който виждаше всичко двойно, когато докараха Йосарян в стаята му.
— Виждам всичко двойно! — му извика Йосарян също така гръмогласно, като му намигна тайно.