Посетителите влязоха колебливо, сякаш чувствуваха, че се натрапват, стъпваха на пръсти и в облещените им очи се четеше смирено извинение: най-напред опечалените майка и баща, а след тях братът — набит, широкоплещест моряк с намръщено лице. Мъжът и жената влязоха в стаята, вървейки вдървено един до друг, сякаш изскочили направо от познат, макар и езотеричен дагеротип на стената. И двамата бяха ниски, изсъхнали и внушителни. Изглеждаха направени от желязо и стари, тъмни дрехи. Жената имаше дълго, овално, умислено лице с цвят на печена умбра; острата й прошарена черна коса бе вчесана пуритански назад на съвършено прав път, без никакви къдрици, букли или украса. Устата й беше тъжна, набръчканите й устни — стиснати навъсено. Бащата стоеше съвсем скован и изглеждаше странен в двуредния си костюм с подплата на раменете, който беше много тесен за него. Той беше широкоплещест и мускулест в малък мащаб и имаше на сбръчканото си лице великолепно извити сребърни мустаци. Очите му бяха влажни, клепачите набръчкани и той явно се чувствуваше ужасно неудобно, както бе застанал тромаво, държейки с двете си яки селски ръце периферията на черната си плъстена шапка пред широките ревери на дрехата си. Бедността и тежкият труд бяха оставили жестоки следи по лицата и на двамата. Братът изглеждаше, като че ли търси да се сбие с някого. Кръглата му бяла моряшка шапка беше дръзко килната, ръцете му бяха стиснати в юмруци и той гледаше кръвнишки всичко в стаята, като се мръщеше с болезнена непримиримост.
Тримата заскърцаха напред, като се държаха близо един до друг — безшумно погребално шествие. Напредваха със сантиметри, почти в крак, докато стигнаха до леглото и се спряха, вперили поглед в Йосарян. Настъпи жестока и мъчителна тишина, която заплашваше да трае вечно. Най-после Йосарян не можа да издържи по-дълго и се окашля. Старецът заговори пръв.
— Изглежда ужасно — каза той.
— Болен е, татко.
— Джузепе — обади се майката, седнала на един стол и сключила ръце на скута си.
— Казвам се Йосарян — каза Йосарян.
— Казва се Йосарян, мамо. Йосарян, не ме ли познаваш? Аз съм брат ти Джон. Не знаеш ли кой съм?
— Разбира се, че знам. Ти си брат ми Джон.
— Позна ме! Татко, той знае кой съм. Йосарян, татко е тук. Кажи „здравей“ на татко.
— Здравей, татко! — каза Йосарян.
— Здравей, Джузепе.
— Името му е Йосарян, татко.
— Просто не мога да дойда на себе си, толкова зле изглежда — каза бащата.
— Много е болен, татко. Докторът казва, че ще умре.
— Не знаех дали да вярвам на доктора, или не — каза бащата, — нали знаеш колко нечестни са тия хора.
— Джузепе — повтори майката с мек, съкрушен глас, изпълнен с няма тревога.
— Казва се Йосарян, мамо. Той вече не помни много добре. Как се отнасят тука с теб, момче? Достатъчно добре ли се отнасят с тебе?
— Достатъчно добре — каза му Йосарян.
— Добре тогава. Тук ти струваш колкото всеки друг, макар че си италианец. И ти имаш права.
Йосарян трепна и затвори очи, за да не гледа брат си Джон. Започна да му призлява.
— Виж сега колко зле изглежда — забеляза бащата.
— Джузепе — каза майката.
— Мамо, той се казва Йосарян — прекъсна я нетърпеливо братът. — Не можеш ли да си спомниш?
— Нищо, нищо — прекъсна го Йосарян. — Може да ме нарича Джузепе, ако иска.
— Джузепе — му каза тя.
— Не се тревожи, Йосарян — каза братът. — Всичко ще се нареди.
— Идва ли свещеник? — поиска да узнае братът.
— Да — излъга Йосарян и пак трепна.
— Много добре — реши братът. — Стига да ти дават това, което ти се полага. Дойдохме чак от Ню Йорк. Страхувахме се, че няма да стигнем навреме.
— Навреме за какво?
— Да те видим, преди да умреш.
— Какво значение има това?
— Не искахме да умреш сам.
— Че какво значение има това?
— Сигурно почва да бълнува — каза братът. — Все едно и също повтаря.
— Наистина много странно — отвърна старецът. — Винаги съм мислил, че името му е Джузепе, а сега откривам, че името му е Йосарян. Това е наистина много странно.
— Мамо, ободри го — подкани братът. — Кажи му нещо да го развеселиш.
— Джузепе…
— Не е Джузепе, мамо. Йосарян.
— Е, какво значение има това? — отвърна майката със същия печален тон, без да вдигне очи. — Той умира.
Подутите й очи се напълниха със сълзи и тя се разплака, както се люлееше бавно напред-назад на стола си, отпуснала в скута ръце като паднали пеперуди. Йосарян се боеше, че тя ще почне да вие. Бащата и братът също заплакаха. Йосарян внезапно си спомни защо всички плачат и също се разплака. Един доктор, когото Йосарян не беше виждал никога, влезе в стаята и вежливо каза на посетителите, че трябва да си вървят. Бащата се изправи официално, за да каже „довиждане“.