— Джузепе — започна той.
— Йосарян — поправи го синът.
— Йосарян — каза бащата.
— Джузепе — поправи го Йосарян.
— Ти скоро ще умреш.
Йосарян отново заплака. Докторът му хвърли зверски поглед от дъното на стаята и Йосарян престана да плаче. Бащата продължи тържествено с наведена глава.
— Когато говориш с онзи човек горе — каза той, — искам да му кажеш нещо от моя страна. Кажи му, че не е право хората да умират, когато са млади. Сериозно говоря. Кажи му, че ако изобщо трябва да умират, нека умират, когато остареят. Искам да му кажеш това. Мисля, че не знае, че не е право, защото се смята, че е добър, а така е вървяло дълго, дълго време. Окей?
— И не позволявай никому да те разкарва нагоре-надолу — посъветва го братът. — На небето ти ще струваш колкото всеки друг, макар да си италианец.
— Обличай се с топли дрехи — каза майката, която, изглежда, разбираше от тия работи.
19
Полковник Каткарт
Полковник Каткарт беше хитър, преуспяващ, немарлив, нещастен тридесет и шест годишен мъж, който ходеше тромаво и искаше да бъде генерал. Беше енергичен и потиснат, уравновесен и разочарован. Беше самодоволен и неуверен, смел в административните хитрости, които прилагаше, за да привлече върху себе си вниманието на началниците, и малодушен в тревогите си, че всичките му интриги могат да се обърнат срещу него. Беше хубав и противен самохвалко, тежък и надут мъж, който пълнееше и беше хронически тормозен от дълги периоди на мрачни предчувствия. Полковник Каткарт беше самодоволен, защото беше полковник и вече командуваше бойна част на тридесет и шест години; беше и потиснат, защото, макар и на тридесет и шест години, все още беше само полковник.
За полковник Каткарт абсолютните ценности бяха непонятни. Той можеше да измери собствения си напредък само в сравнение с напредъка на други и неговата представа за отлично изпълнена работа беше да я върши поне толкова добре, колкото всички хора на неговата възраст, а те я вършеха дори по-добре. Обстоятелството, че имаше хиляди хора на неговата възраст, и по-стари, които не бяха достигнали дори майорски чин, пораждаше у него радостни тръпки. И той суетно се радваше на собствените си удивителни качества. От друга страна, обстоятелството, че хора на негова възраст, и по-млади дори, бяха вече генерали, го заразяваше с мъчително чувство на неуспех и го караше да си гризе ноктите, тормозен от неуспокоима тревога, която беше дори по-дълбока от тревогата на Джоу Гладника.
Полковник Каткарт беше много едър, нацупен, широкоплещест мъж, с ниско остригана, тъмна, къдрава коса, побеляла над ушите, и с богато украсено цигаре, което си беше купил в деня, преди да пристигне в Пианоза да поеме командуването на авиогрупата. При всеки случай се перчеше високомерно с това цигаре и се беше научил да си служи сръчно с него. Неусетно бе открил някъде дълбоко в себе си плодотворна способност да пуши с цигаре. Доколкото можеше да разбере, неговото цигаре бе единственото в целия средиземноморски боен театър и тази мисъл едновременно го ласкаеше и го безпокоеше. Не се съмняваше ни най-малко, че един мил и интелектуален човек като генерал Пекъм харесва това, че той пуши с цигаре, макар те доста рядко да попадаха заедно, което в известен смисъл беше голям късмет, както полковник Каткарт с облекчение разбра, тъй като генерал Пекъм можеше съвсем да не одобри неговото цигаре. Когато такива опасения налегнаха полковник Каткарт, той едва сподавяше напиращия плач и му идваше да захвърли проклетата дрънкалка, но го въздържаше непобедимото убеждение, че цигарето винаги украсява неговата мъжествена военна физика с яркия блясък на изтънчен героизъм, озарява го ослепително и го издига над всички други полковници в американската армия, с които той се съревноваваше. И все пак, как можеше да бъде сигурен?
Полковник Каткарт беше неуморим в това отношение — беше работлив, ревностен, предан стратег, който мислеше денонощно само за кариерата си. Той беше собственият си саркофаг, смел и безпогрешен дипломат, който непрекъснато се упрекваше възмутено за всички пропуснати шансове и се хапеше със съжаление за всички направени грешки. Беше напрегнат, раздразнителен, огорчен и самодоволен. Беше храбър опортюнист и лакомо се нахвърляше на всеки изгоден случай, посочен му от полковник Корн, но веднага след това започваше да трепери, изпаднал в унило отчаяние при мисълта за възможните последици, които би могъл да понесе. Той жадно събираше слухове и съхраняваше клюки в паметта си. Вярваше във всички чути новини и не беше сигурен в никоя. Винаги беше нащрек и с изострена чувствителност дебнеше всеки сигнал за несъществуващи връзки и положения. Той беше осведомен човек, който постоянно и трогателно се стремеше да открие какво става. Беше вечно беснеещ, смел тиранин, който неутешимо и мрачно размишляваше за ужасното, неизкоренимо впечатление, което оставя у високопоставените личности, макар че те едва ли си даваха сметка за неговото съществуване…