Всички го преследваха. Полковник Каткарт живееше в несигурност, в един нестабилен аритметичен свят на позорни петна и похвални постижения, на въображаеми потресаващи победи и въображаеми съкрушителни поражения. Час по час се люшкаше между терзание и бодрост, раздувайки фантастично величието на своите победи и преувеличавайки трагично сериозността на пораженията си. Никой никога не го бе заварвал неподготвен. Ако до него достигнеше слух, че някой е видял генерал Дрийдъл или генерал Пекъм да се усмихва или да се мръщи, или пък нито да се усмихва, нито да се мръщи, той не можеше да си седне на задника, докато не откриеше някакво приемливо тълкувание на фактите, и упорито мърмореше, докато най-после полковник Корн не го убедеше да се отпусне и да не се притеснява.
Полковник Корн беше предан, необходим съюзник, който действуваше на нервите на полковник Каткарт. Полковник Каткарт обещаваше на полковник Корн да му бъде вечно благодарен за изкусните ходове, които изнамираше, и после се разяряваше срещу него, когато си дадеше сметка, че те можеха да не успеят. Полковник Каткарт беше крайно задължен на полковник Корн и никак не го обичаше. Те бяха много близки. Полковник Каткарт завиждаше на полковник Корн за ума му и често трябваше сам да си напомня, че Корн всъщност е все още само подполковник, макар че е почти десет години по-стар от него и че е получил образованието си в щатски университет. Полковник Каткарт се оплакваше от злата съдба, която му бе дала за неоценим помощник един толкова обикновен човек като полковник Корн. Унизително беше да зависиш така напълно от човек, който е университетски възпитаник. Ако непременно трябваше някой да му бъде необходим — оплакваше се полковник Каткарт, — той можеше спокойно да бъде богат и издокаран човек, от по-добро семейство и по-зрял от полковник Корн и който да не гледа така лекомислено на желанието на полковник Каткарт да стане генерал, в което полковник Каткарт тайно подозираше полковник Корн.
Полковник Каткарт така горещо желаеше да стане генерал, че беше готов да опита всички средства, дори религията; той повика свещеника в кабинета си късно една сутрин през седмицата, след като беше повишил броя на бойните полети на шестдесет, и с рязък жест му посочи един брой на „Сатърди ийвнинг поуст“, който лежеше на писмената му маса. Полковникът носеше риза цвят каки с широко отворена яка, така че наболите твърди черни косми се виждаха по снежно-белия му врат; гъбестата му долна устна бе увиснала. Беше от ония хора, които никога не почерняват, и се пазеше, колкото може, да не изгори от слънцето. Полковникът беше повече от една глава по-висок от свещеника и повече от два пъти по-едър; надутото му, заповедническо държане караше свещеника да се чувствува, по силата на контраста, хилав и болнав.
— Я вижте това, отче — каза му полковник Каткарт, като вкара цигара в цигарето си и се настани удобно на своя въртящ се стол зад бюрото си. — И ми кажете какво мислите.
Свещеникът покорно погледна надолу към разтвореното списание и видя голяма редакционна статия за една американска бомбардировъчна авиогрупа в Англия, чийто свещеник четял молитви в палатката на оперативния отдел преди всеки боен полет. Свещеникът едва не заплака от щастие, когато разбра, че полковникът няма намерение да му крещи. Те едва ли бяха разговаряли от онази бурна вечер, когато по заповед на генерал Дрийдъл полковник Каткарт го изхвърли от офицерския клуб, след като вождът Бял Полуовес разби носа на полковник Мудъс. Отначало свещеникът се страхуваше, че полковникът има намерение да го мъмри, загдето предната вечер бе ходил в офицерския клуб без разрешение. Беше отишъл там с Йосарян и Дънбар, след като двамата бяха неочаквано дошли в палатката му на горската поляна да го поканят да излезе с тях. Колкото и да беше наплашен от полковник Каткарт, той все пак намери за по-лесно да си навлече гнева на полковника, отколкото да отклони учтивата покана на двамата си нови приятели, които срещна при едно от посещенията си в болницата едва преди няколко седмици и които така резултатно се потрудиха да го изолират от хилядите обществени превратности на съдбата, произтичащи от служебния му дълг да живее в най-тясна близост с повече от деветстотин непознати офицери и войници, които го смятаха за чудак.