— Аз пък не желая. Те си имат свой свещеник и свой бог, нали?
— Не, сър.
— Какво приказвате! Искате да кажете, че се молят на същия бог като нас?
— Да, сър.
— И той ги слуша?
— Мисля, че ги слуша, сър.
— Брей, да пукна, ако разбирам нещо — забеляза полковникът и изсумтя озадачен и развеселен. Миг по-късно настроението му внезапно спадна и той нервно поглади късите си, черни, сивеещи къдри. — Наистина ли смятате, че е добра идея да пуснем и войниците? — запита той загрижено.
— Мисля, че просто е редно.
— Не ми се ще да ги пускам — довери се полковникът и яростно закърши пръсти, както се разхождаше напред-назад. — О, не ме разбирайте зле, отче. Не че смятам войниците мръсни, долни и прости хора. Просто нямаме достатъчно място. Макар че, откровено казано, по-добре е офицерите и войниците да не общуват в бараката за инструктаж. Струва ми се, че достатъчно се виждат по време на полетите. Някои от най-добрите ми приятели са войници, нали разбирате, но това е най-многото, което им позволявам. Честно казано, отче, вие не бихте желали сестра ви да се омъжи за войник, нали?
— Сестра ми няма офицерски чин във войската, сър — отвърна свещеникът.
Полковникът пак се спря внезапно и изгледа остро свещеника, за да се увери дали не му се подиграва.
— Какво искате да кажете с тази забележка, отче? Да не искате да бъдете духовит?
— О, не — побърза да обясни свещеникът с израз на крайно мъчителна неловкост. — Тя е старшина в морската пехота.
Полковникът никога не бе харесвал свещеника, но в този миг той го ненавиждаше и нямаше никакво доверие в него. Изпита остро предчувствие за надвиснала опасност и се запита дали и свещеникът не заговорничи срещу него и дали неговото сдържано и небиещо на очи държане не е всъщност само някаква зловеща маскировка, прикриваща една жарка амбиция, която, скрита някъде дълбоко в душата му, е коварна и безскрупулна. Имаше нещо странно у този свещеник и полковникът скоро откри какво беше то; свещеникът изглеждаше като схванат, защото стоеше мирно; полковникът бе забравил да му каже „свободно“. Нека стои така — реши отмъстително полковникът, за да му покаже кой командува тук и да се осигури срещу всяко уронване на личното достойнство, което би могло да произлезе от собственото му признание за извършения пропуск.
Прозорецът привличаше хипнотично полковник Каткарт и той се приближи до него с тежкия, тъп, втренчен поглед на унило самонаблюдение. Войниците са винаги коварни, реши той. Потънал в мрачна печал, той гледаше надолу към спортното стрелбище, което бе заповядал да се построи за офицерите от неговия щаб, припомняйки си онзи унизителен следобед, когато генерал Дрийдъл го бе накастрил безжалостно пред полковник Корн и майор Данби и му бе заповядал да отвори стрелбището за всички строеви офицери и войници. Полковник Каткарт трябваше да заключи, че спортното стрелбище е действително едно тежко петно за него. Беше сигурен, че генерал Дрийдъл не е забравил случая, макар че генерал Дрийдъл можеше и да не си го спомня, което щеше да бъде наистина несправедливо, оплакваше се полковник Каткарт, тъй като самата идея да се направи спортно стрелбище за стрелба по панички заслужаваше похвала, макар че в действителност това беше едно позорно петно. Полковник Каткарт беше безпомощен: не можеше да установи точно колко терен е спечелил или изгубил с това пусто спортно стрелбище и би искал полковник Корн да бъде в кабинета му в този момент, за да прецени цялата случка още веднъж и да разсее страховете му. Всичко беше много сложно и много обезсърчително. Полковник Каткарт извади цигарето от устата си, постави го изправено в джоба на ризата си и жално загриза ноктите на двете си ръце. Всички бяха срещу него и душата му бе скръбна, защото полковник Корн не бе при него в този кризисен момент, за да му помогне да реши какво да прави с тези молитвени събрания. Той нямаше почти никакво доверие в свещеника, който беше още само капитан.
— Мислите ли — попита той, — че ако не включим войниците, това може да намали шансовете ни да добием желания резултат?
Чувствувайки се отново на несигурна почва, свещеникът се поколеба.
— Да, господин полковник — отговори той най-после. — Мисля, че е възможно подобно действие да намали вашите шансове да бъдат чути молитвите ви за по-събрани бомбени попадения.
— Дори не помислих за това — извика полковникът и очите му замигаха и запръскаха пръски като локва, в която си хвърлил камък. — Искате да кажете, че Бог може дори да реши да ме накаже, като разпръсне попаденията още повече?