— Да, господин полковник — каза свещеникът. — Възможно е да постъпи така.
— Да вървят по дяволите тия молитви тогава — заяви полковникът с нотка на независимост. — Нямам намерение да уреждам тия проклети молитвени събрания, ако с тях ще влоша положението. — Той се закикоти подигравателно, седна зад писмената си маса, пъхна отново цигарето в устата си и за няколко секунди потъна в проникновено мълчание. — Като мисля сега за цялата работа — призна той колкото пред себе си, толкова и пред свещеника, — изобщо идеята да накарам летците да се молят на Бога май не беше толкова щастливо хрумване. Редакторите на „Сатърди ийвнинг поуст“ може би нямаше да се отзоват.
Полковникът се отказа от проекта си с угризения на съвестта, тъй като той изцяло го бе измислил самостоятелно и се бе надявал да го разкрие пред всички като поразително доказателство, че всъщност не се нуждае от полковник Корн. Щом веднъж идеята пропадна, той бе доволен, че се е отървал от нея, тъй като от самото начало го смущаваше мисълта, че е опасно да съставя планове, без да взема мнението на полковник Корн. Той въздъхна с огромно облекчение. Сега, след като изостави плана си, имаше много по-високо мнение за себе си, защото чувствуваше, че е взел много мъдро решение, и, най-главното, бе взел това мъдро решение, без да се съветва с полковник Корн.
— Това ли е всичко, сър? — попита свещеникът.
— Да — Каза полковник Каткарт. — Освен ако вие имате да предложите нещо друго.
— Не, сър. Само…
Полковникът вдигна очи, сякаш се почувствува обиден, и изгледа свещеника със сдържано недоверие.
— Само какво, отче?
— Сър, някои от хората са много разтревожени, откакто вие повишихте броя на бойните полети на шестдесет. Помолиха ме да говоря с вас по този въпрос.
Полковникът мълчеше. Докато свещеникът чакаше отговор, лицето му се изчерви до корените на жълтеникавите му коси. Полковникът го остави да се мъчи дълго, като го гледаше с втренчен, незаинтересуван поглед, който не изразяваше никакво чувство.
— Кажете им, че се води война — посъветва го той най-после с безизразен глас.
— Благодаря, сър, ще им кажа — отговори свещеникът в прилив на благодарност, защото полковникът все пак бе казал най-после нещо. — Те се питат защо не изискате някои от запасните екипажи, които чакат в Африка, да ги заместят, та те да си заминат за Щатите.
— Това е административен въпрос — каза полковникът. — Не е тяхна работа. — Той отпуснато посочи към стената. — Вземете си един домат, отче. За моя сметка.
— Благодаря, сър. Сър…
— Няма защо. Харесва ли ви да живеете в гората, отче?
Всичко екстра ли е?
— Да, сър.
— Хубаво. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо.
— Да, сър. Благодаря, сър. Сър…
— Благодаря ви, че наминахте, отче. Сега имам работа. Ще ми съобщите, ако измислите някакъв начин да се появят имената ни в „Сатърди ийвнинг цоуст“, нали?
— Да, сър, ще ви съобщя. — С огромно усилие на волята свещеникът събра всичката си смелост и дръзко премина на целта. — Особено съм загрижен за състоянието на един командир на самолет, сър. За Йосарян.
Полковникът бързо вдигна очи, стреснат от смътен спомен.
— Кой? — запита той разтревожено.
— Йосарян, сър.
— Йосарян?
— Да, сър. Йосарян. Той е много зле, сър. Боя се, че няма да търпи много дълго и ще направи някоя отчаяна стъпка.
— Наистина ли е така, отче?
— Да, сър. Страхувам се, че е точно така.
Полковникът помисли малко в тежко мълчание.
— Кажете му да се уповава на Бога — посъветва го най-после той.
— Благодаря, сър — каза свещеникът. — Ще му кажа.
20
Ефрейтор Хуиткоум
В този ден в края на август сутрешното слънце припичаше, въздухът беше изпълнен с изпарения и на балкона не се усещаше никакъв полъх на морски вятър. Свещеникът вървеше бавно. Той бе съкрушен и обременен от самообвинения, когато излезе от кабинета на полковника, стъпвайки безшумно с кафявите си обувки с гумени подметки и токове. Яд го беше на собственото му държане, което считаше за подло. Бе имал намерение да вземе ново, по-твърдо становище пред полковник Каткарт по въпроса за шестдесетте бойни полета, да говори смело, логично и красноречиво за нещо, което от известно време го засягаше дълбоко. А се бе провалил плачевно, бе замлъкнал, щом срещна отпор от по-силна личност. Това беше познато, позорно преживяване и сега той имаше много лошо мнение за себе си.
Миг по-късно езикът му се върза още повече, когато видя тантурестата, едноцветна фигура на полковник Корн да ситни престорено бързо към него по извитото, широко, жълто каменно стълбище, идвайки от порутения хол с високи стени от напукан тъмен мрамор и кръгъл под с напукани мръсни плочки. Свещеникът се плашеше от полковник Корн дори повече, отколкото от полковник Каткарт. Мургавият подполковник на средна възраст с леденостудени очила без рамки, с лъснало, голо, подобно на кубе теме, което той постоянно поглаждаше нежно с върха на разперените си пръсти, не обичаше свещеника и често бе неучтив с него. Той държеше свещеника в постоянен страх с острия си подигравателен език и с хитрите си цинични очи, чийто поглед свещеникът никога нямаше достатъчно смелост да издържи повече от секунда, когато случайно го зърнеше. Вниманието на свещеника, както той смирено се свиваше пред него, неизменно се съсредоточаваше върху корема на полковник Корн, където ризата му, изскочила от провисналия колан, издута и падаща доста под кръста, му придаваше вид на дебел, разпасан човек и правеше да изглежда няколко инча по-нисък от неговия среден ръст. Полковник Корн беше неспретнат, надменен човек с мазна кожа и дълбоки, сурови бръчки, които се спущаха почти направо от носа му между неясно очертаните му бузи и четвъртитата му, разцепена брадичка. Лицето му бе намусено и той погледна свещеника, без да го познае, както двамата се приближаваха един към друг по стълбището, и се готвеше да го отмине.