— Здравейте, попе — каза той беззвучно, — без да погледне свещеника. — Как върви работата?
— Добро утро, сър — отвърна свещеникът, схващайки много добре, че полковник Корн не очаква нищо повече от този отговор.
Полковник Корн продължи да се изкачва нагоре по стълбите, без да забави крачката си, и свещеникът устоя на изкушението да му припомни отново, че той не е католик, а анабаптист и че следователно не е нито необходимо, нито правилно да му се казва поп. Този път той беше почти сигурен, че полковник Корн си спомня и че това обръщение, подхвърлено с ласкав и невинен тон, е само един от начините на полковник Корн да му се присмее, загдето не е нищо повече от анабаптист.
Полковник Корн се спря неочаквано, когато почти го отмина, завъртя се и се върна към него със свиреп поглед, който издаваше бясно подозрение.
— Къде носите този домат, отче? — запита грубо полковник Корн.
Свещеникът погледна изненадано към ръката си и видя домата, който полковник Каткарт му бе предложил да вземе.
— Взех го от кабинета на полковник Каткарт, сър — едва смогна да отговори той.
— Знае ли полковникът, че сте го взели?
— Да, сър. Той сам ми го даде.
— О, в такъв случай сигурно всичко е наред — каза полковник Корн смекчен. Той се усмихна без топлота и намушка с палци измачканите краища на ризата си в панталоните си. Очите му остро проблеснаха от вътрешна, самодоволна злоба. — А за какво ви вика полковник Каткарт, отче? — запита той внезапно.
— Мисля, че не бива да…
— Да четете молитва заради редакторите на „Сатърди ийвнинг поуст“ ли?
Свещеникът почти се усмихна.
— Да, сър.
Полковник Корн бе във възторг от своята интуиция. Изсмя се пренебрежително.
— Аз, знаете, се боях, че ще почне да мисли за някоя такава смехория, щом види последния брой на „Сатърди ийвнинг поуст“. Надявам се, че сте успели да му изтъкнете каква дива идея е това.
— Той сам се отказа от нея, сър.
— Отлично. Радвам се, че сте го убедили, че редакторите на „Сатърди ийвнинг поуст“ вероятно няма да публикуват същия материал два пъти само за да направят реклама на някакъв никому непознат полковник. Как карате там във вашия пущинак, попе? Справяте ли се?
— Да, сър. Всичко върви добре.
— Отлично. Драго ми е да чуя, че няма от какво да се оплачете. Обадете ми се, ако се нуждаете от нещо, за да ви бъде по-удобно. Ние всички желаем да живеете добре там.
— Благодаря, сър. Ще ви се обадя.
Шум от растящо оживление се носеше долу в хола. Беше почти време за обед и най-рано пристигналите навлизаха в салоните на стола, като войниците и офицерите се разделяха в двете столови, разположени една срещу друга от двете страни на старинната ротонда. Полковник Корн престана да се усмихва.
— Вия обядвахте тук с нас преди ден-два, нали, попе? — попита той многозначително.
— Да, сър. Завчера.
— Така мисля и аз — каза полковник Корн и замълча, за да проникнат думите по-добре в съзнанието на свещеника. — Е, не бързайте, попе. Ще ви видим насам, когато ви дойде ред да ядете тук.
— Благодаря, сър.
Свещеникът не беше сигурен в кой от петте офицерски и петте войнишки стола трябваше да обядва него ден, тъй като разписанието, което полковник Корн бе изработил за него, беше сложно, а той бе забравил бележника си в палатката си. Свещеникът беше единственият офицер, придаден към щаба на авиогрупата, който не живееше в самата сграда на щаба, изградена от червен камък, нито в някоя от околните постройки, които се издигаха разпръснати в двора без връзка помежду си. Свещеникът живееше на една горска поляна на около четири мили оттам, между офицерския клуб и първата от четирите ескадрили, които се редяха по протежение на дълга линия, започваща от щаба на групата. Свещеникът живееше сам в широка, четвъртита палатка, която беше същевременно и негов кабинет. Шум от веселие достигаше до него нощем от офицерския клуб и често го държеше буден — въртеше се и се мяташе на леглото си в своето пасивно, полудоброволно изгнание. Не бе в състояние да прецени действието на слабите хапчета, които гълташе от време на време, за да може да заспи, и след това дни наред се чувствуваше виновен.