— Цял час седях до леглото на мис Хамптън и й четох на глас от любимата й книга — „Панаир на суетата“. Неведнъж тя сама я бе прелиствала, а по време на болестта й безброй пъти бяха й я препрочитали.
Но ако все още мнозина се вкопчваха в сладките мечти, намираха се и хора като Джордж, активисти, готови да се борят за осъществяването на надеждите. Всеки ден растеше броят на техните привърженици, повярвали в новия Свят, готови да заминат и да работят там. Те ще произнасят речи, ще изчезват при воя на полицейските сирени, ще изчакват в тъмни мазета и ще се връщат към работата си, щом полицията си отиде.
„Нашето послание е в сигурни ръце“ — мислеше си Уикърс.
Мис Станхъп продължаваше четенето. Председателката кимаше сънливо и продължаваше да стиска ножа за хартия. Някои от присъствуващите слушаха от вежливост, други — с интерес. Когато тя свърши, щяха да й задават въпроси, да искат уточнения и разяснения, да й предложат да промени нещо, да я похвалят за блестящата работа. Щяха да станат и други, да четат своите дневници за живота си на друго място и по друго време, а останалите щяха да седят, да слушат и да играят същата роля.
Уикърс виждаше цялата безполезност на тези жалки напъни за надежда. Стаята като че се изпълни с мирис на магнолии, с аромат на рози, с горчивия дух на възкресените от праха минали години. Когато мис Станхъп завърши, в стаята се разшумяха. Всички започнаха да задават въпроси, а тя отговаряше. Той стана тихо и незабелязано излезе на улицата.
Звездите блестяха. Напомняха му за много неща.
Утре ще отида при Ан Картър.
Но това ще бъде напразно, не биваше да се среща с нея при никакви обстоятелства.
47
Натисна бутона на звънеца и зачака. Беше достатъчно да чуе стъпките й, за да схване, че трябва да се обърне и да изчезне. Беше дошъл напразно, знаеше, че не бива да го прави — налагаше се да започне всичко отначало и не беше нужно да се среща с Ан — нали мечтите му за нея бяха умрели така, както и мечтите му за Катлийн.
И все пак беше длъжен да дойде, именно длъжен. Два пъти се спря пред входа, обръщаше се и си тръгваше. Този път не можа да си тръгне, влезе в къщата, заслушан в приближаващите се стъпки. Какво ще й каже, когато отвори вратата? Какво ще направи? Ще влезе, сякаш нищо не се е случило, като че те и двамата са си останали такива, каквито бяха при последната им среща?
Необходимо ли беше да й разкаже, че тя също е мутант, нещо повече — андроид, изкуствена жена?
Вратата се отвори и той я видя пред себе си. Беше прелестна — такава, каквато си я беше представял винаги. Тя протегна ръка, дръпна го навътре, тръшна вратата и се облегна на нея.
— Джей — въздъхна тя. — Джей Уикърс.
Той искаше да каже нещо, но не можа. Стоеше, гледаше я и си мислеше: „Всичко е измама. Лъжа. Не може да бъде истина.“
— Какво се е случило, Джей? Трябваше да ми се обадиш.
Той неволно протегна ръце и тя почти отчаяно се хвърли в прегръдките му. Стояха притиснати един до друг и чувстваха, че са намерили опора в нещастието си.
— Отначало си помислих, че просто си се побъркал — каза тя. — Наговори ми куп несвързани неща от онова уискънсинско градче, реших, че не си наред. После започнах да си спомням разни странни неща, за които бях слушала или чела…
— Спокойно, Ан, — прекъсна я той. — Не си длъжна да ми разказваш всичко.
— Джей, никога ли не си се замислял, че не си съвсем човек? Няма ли в теб нещо необикновено и нечовешко?
— Да — призна той. — Често съм си го мислил.
— Бях сигурна. В това, че не си съвсем човек. И това е за добро. И аз не съм съвсем човек.
Притисна я още по-силно към себе си. И докато тя стоеше в обръча на ръцете му, той не се чувстваше сам. Две бедни души, загубени във враждебния човешки свят, те щяха да разчитат един на друг. И макар че между тях да не можеше да има любов, те бяха длъжни да се обединят против този Свят.
Телефонът на масата иззвъня, но те не го чуха.
— Обичам те, Ан, — прошепна той и тази част от мозъка, която не беше самият той, а оставаше студен наблюдател, му напомни, че няма право да я обича. Невъзможно, аморално и абсурдно е да обичаш някого, който ти е по-близък от сестра, някого, чийто живот е бил част от твоя живот и скоро отново ще бъдете част от облика на друга личност, която може би няма и да подозира за съществуването ви.
— Припомням си — напрягаше се Ан, — но нещо ми убягва. — Изглежда мислите й бяха някъде далеч. — Може би ще ми помогнеш?
Той зададе въпроса, а устните му изстинаха от страх:
— Какво искаш да си спомниш, Ан?
— Разходка с някого. Опитвам се, но не мога да си припомня името му, макар че ясно си го представям, въпреки изминалите години. От голямата тухлена къща на хълма ние се спуснахме към долината. Беше ясен пролетен ден, защото дивите ябълки цъфтяха, птиците пееха. Никога не съм правила тази разходка, но точно си я спомням. Случвало ли ти се е, Джей, да си спомниш нещо, което никога не се е случвало в действителност?