Броеше секундите. Струваше му се, че се проточват до безкрайност.
Гласът продължаваше:
— Гледайте внимателно, гледайте внимателно. Те се появяват и изчезват, появяват и изчезват, появяват и изчезват…
Около масата вече бяха останали само трима, те гледаха така внимателно екрана, че не забелязаха изчезването на другите. И само тези тримата, както изглежда, не бяха скрити мутанти.
Уикърс тихо отвори вратата, промъкна се и я затвори след себе си.
Мекият, гальовен глас остана зад вратата:
— Появяват се и изчезват, гледайте внимателно, появяват се и изчезват…
Крофърд вървеше по коридора с тежка стъпка. Видя Уикърс и се спря.
— Какво правите тук? — учуди се той. — Защо сте излезли?
— Позволете да ви задам въпроса — настоя Уикърс, — на който вие така и не ми отговорихте. Защо завъртяхте пумпала?
Крофърд повдигна рамене.
— Самият аз не мога да разбера, Уикърс. Колкото и да е безсмислено, но аз също бях веднъж в приказната страна. Точно като вас. Когато бях дете. Спомних си го след разговора с вас. Може би именно заради него. Спомних си как седях на пода, гледах въртящия се пумпал и се питах къде отиват ивиците. Знаете, че те се появяват и изчезват, след това се появяват други и също изчезват и аз се питах къде отиват. И така се увлякох, че ги последвах и се оказах в приказната страна, където имаше много цветя. Откъснах едно цвете и когато се върнах и го открих в ръката си, разбрах, че наистина съм бил в приказната страна. Знаете ли, беше зима и никъде нямаше цветя, но когато показах цветето на мама…
— Достатъчно — прекъсна го Уикърс. В гласа му имаше нескрита радост. — Исках да зная само това.
Крофърд се вгледа в него.
— Не ми ли вярвате?
— Вярвам.
— Какво ви е, Уикърс?
— С мен всичко е наред — успокои се Уикърс.
Третият човек не беше Ан Картър!
Фландърс, той и Крофърд — ето кои деляха помежду си живота, извлечен от тялото на Джей Уикърс.
А Ан?
Ан носеше в себе си живота на девойката, която се бе разхождала с него из долината, девойката, която той помнеше с името Катлийн Престън, но която не се наричаше така. Та Ан помнеше и долината, и разходката с някого из тази пролетна долина.
Може би Ан не беше сама. Можеше да има три Ан, както имаше трима Уикърс, но това вече е без значение. Може би Ан наистина се казва Ан Картър, както той се казва Джей Уикърс. Може би това означава, че при възвръщането на трите части от един живот в едно тяло, в него щеше да доминира собственото му съзнание, както съзнанието на Ан — в нейното истинско тяло.
Сега той можеше да обича Ан. Нали се оказа, че тя не е част от самия него.
Ан, неговата Ан се върна на тази Земя, за да позвъни и да извика Крофърд, който можеше да заподозре опасността, ако видеше въртящия се пумпал на екрана, а сега вече беше на другата Земя в безопасност.
— Всичко е наред — повтори Уикърс. — Абсолютно всичко.
Сега и той може да се върне — Ан го чакаше. И те ще бъдат щастливи, както прошепна тя, когато седяха на манхатънския хълм в очакване на робота.
— Е добре, — каза Крофърд. — Да се върнем в залата.
Уикърс го спря.
— Няма смисъл.
— Няма смисъл?
— Вашите заместници ги няма там — каза Уикърс. — Те са в другия Свят. В онзи, за който говорят на всички кръстовища.
Крофърд го погледна.
— Пумпалът?
— Да.
— Ще започнем отначало — каза Крофърд. — Още един съвет. Още един…
— Късно е — прекъсна го Уикърс. — С тази Земя е свършено. Хората я напускат. А които останат, няма да ви слушат.
— Ще ви убия — закани се Крофърд. — Ще ви убия, Уикърс.
— Не, няма да ме убиете.
Напрегнати, те стояха мълчаливо един срещу друг.
— Да — призна Крофърд. — Не мога. Бих искал, но не мога. Защо не мога да вдигна ръка срещу вас, Уикърс?
Уикърс го хвана за лакътя.
— Да тръгваме, приятелю — тихо подкани той. — Не, не приятелю… братко.