— Не бих те обвинил — признах аз. — Макар че според мен това ще бъде официално обявено след няколко седмици. Но ние бихме могли да се подсигурим с договор с друг доставчик на оригинално оборудване преди цената на тези плазмени панели да скочи до небето. Което със сигурност ще стане. — Веждите му се повдигнаха. — Освен това „Гуру“ ми се струва много перспективен.
Той поклати глава и отново почна да яде.
— Е, не сме единствените, които излизат с нов комуникатор. Нека не забравяме, че „Нокия“ се готви да помете пода с нас.
— Забрави „Нокия“ — казах аз, — всичко това е дим и огледала. Тяхното устройство е толкова затънало в битки за правата върху него, че няма да видим нищо ново от тях през следващите поне осемнайсет месеца, и то само ако имат голям късмет.
— И ти знаеш това от… същия твой приятел? Или този вече е друг? — Той дори не се опитваше да скрие скептицизма си.
— Нека го наречем разузнаване на конкуренцията — излъгах. Как иначе да нарека Ник Уайът? — Мога да ти покажа анализа, ако държиш.
— Не сега. Трябва да знаеш, че „Гуру“ е изправен пред технологични проблеми, които са толкова сериозни, че надали някога ще стигне до пазара.
— Какви проблеми?
Той въздъхна:
— Прекалено сложно е, за да навлизаме сега в подробностите. Макар че като се замисля, може би не е лоша идеята да започнеш да посещаваш някои от техните оперативки с идеята да помогнеш с нещо.
— Разбира се. — Помислих си да се кандидатирам отново за „Аврора“, но не ми се искаше да се натискам, защото щеше да изглежда много подозрително.
— О… и още нещо. В неделя организирам годишното барбекю парти в къщата си на езерото. Не каня цялата компания, разбира се, но се събираме седемдесет и пет, максимум сто души. Някога се събирахме всички на езерото, но това вече е невъзможно. Така че сега мои гости са хора, с които се познавам отдавна, директорите и техните съпруги. Мислиш ли, че би могъл да се откъснеш от разузнаването на конкуренцията?
— С удоволствие. — Опитах се да говоря безгрижно, но съзнавах, че става дума за нещо голямо. „Барбекюто на Годард“ бе синоним на „кръга на посветените“. Като се имаше предвид колко малко хора биваха удостоени с покана, присъствието там беше основателен повод за перчене по коридорите на компанията. Дори аз бях чувал фрази от рода на: „Господи, Фред, страшно съжалявам, но не можах да дойда в събота. Бях поканен на… на барбекю същия ден. Нали разбираш“.
— Уви, няма да има нито морски костур върху сол, нито бордо — извини ми се Годард. — Става дума по-скоро за бургери, хотдог, паста… никакви глезотии. Донеси си обаче плувките. Така… сега да се върнем на по-важните неща. Тук предлагат най-добрия пай със стафиди, който някога си опитвал. Впрочем и ябълковият им е страхотен. Всичко е домашно, разбира се. Но моят любим десерт е шоколадов пай с целувки. Той улови погледа на сервитьорката, която кръжеше наблизо. — Деби, донеси на младежа резен от ябълковия, а аз ще взема обичайното. — После се обърна към мен. — И ако не възразяваш, не споменавай пред приятелите си за това място. Нека бъде нашата малка тайна. — И той дяволито изви вежди. — Можеш да пазиш тайна, нали?
54.
И след обяда с Годард се върнах в „Трайон“ в приповдигнато настроение и то нямаше нищо общо с посредствената храна. Не беше свързано даже с моите идеи, възприети така добре. По-скоро ставаше дума за това, че бях имал на свое разположение цялото внимание на шефа, а защо не и възхищение? Е, може и малко да преувеличавах. Но той ме взе абсолютно на сериозно. Презрението на Ник Уайът към мен беше бездънно. Пред него се чувствах като катерица. Но в компанията на Годард имах усещането, че решението му да се спре точно на мен за ролята на свой оперативен помощник има своето оправдание, а това ме караше да искам да си скъсам гъза от работа за него. Странно усещане.
Камилети си бе в офиса, но вратата беше затворена — явно имаше среща с важен човек. Мярнах го за момент през прозореца — беше наведен напред, опитваше се да убеди събеседника си в нещо. Питах се дали ще реши да въведе в компютъра си бележките след срещата. Защото знаех, че скоро ще имам достъп до всичко на диска му, в това число проект „Аврора“.
И в този момент почувствах първият си пристъп на… не знам, беше ли това угризение? Или може би вина? Легендарният Джок Годард, един истински свестен мъж, ме бе завел в скапания си любим вагон-ресторант и беше изслушал внимателно идеите ми (да, в съзнанието ми те вече бяха мои идеи, а не на Уайът), а аз тук дебнех из кабинетите и монтирах записващи устройства за благото на гадняра Ник Уайът.