— Такъв си е. Страхотен човек.
— Удава му се. — Помълчах и продължих: — Виж… съжалявам, че срещата пи се провали по този глупав начин.
— Съжаляваш? Няма за какво да съжаляваш. — Гласът й омекна. — Как е… баща ти? — Още на следващата сутрин бях оставил съобщение на гласовата й поща, че баща ми е отървал кожата.
— Държи се. Намери в болницата следващите нещастници, с които да се гаври, и сега има нова причина да иска да живее. — Тя вежливо се усмихна: вероятно смяташе за неуместно да се смее за сметка на човек на смъртния одър. — Но ако още имаш желание, бих се радвал да ми дадеш втори шанс.
— Разбира се, че искам. — Тя се върна на машината си и завъртя педалите, като едновременно с това набра от пулта степента на натоварване. — Нали пазиш номера ми? — После се усмихна искрено и лицето й се преобрази. Беше красива. Удивително красива: — Глупости говоря. Нали можеш да намериш името ми на сайта на фирмата.
Макар да минаваше седем, Камилети още беше в офиса си. Явно беше, че има много работа, но от своя страна, аз пък исках да си тръгне, за да мога да вляза в офиса му преди момчетата от сигурността. Освен това мечтаех и аз да се прибера и най-сетне да се наспя, защото усещах, че съм на границата на силите си.
Опитвах се да измисля начин, по който да вкарам Камилети без негово разрешение в списъка на кореспондентите си, за да мога да следя от моя компютър, кога той е онлайн и кога е изключен, когато изведнъж на екрана ми се появи нов прозорец за директна връзка от Чад:
ЧадП: Не се обаждаш и не пишеш. :(
Дали не си станал прекалено важен за старите си приятели?
Написах му:
Съжалявам, Чад, днес беше лудница.
След около половин минутна пауза получих от него:
Вероятно си знаел предварително за съкращенията, а? Какъв късмет за теб, че си неуязвим.
Не знаех какво да му отговоря, така че близо минута седях в нерешителност и тогава телефонът ми иззвъня. Джослин си беше тръгнала и бе превключила повикванията директно на моя апарат. На екрана се появи номерът, от който ме търсеха — не ми говореше нищо. Вдигнах слушалката:
— Касиди.
— Е, зная, че си ти — чу се саркастичният глас на Чад. — Просто не знаех дали си у дома, или още си в офиса. Но трябваше да се сетя, че амбициозно момче като теб обича да идва рано и да остава до късно, както пише във всички книжки със съвети как да се издигнем в службата.
— Как я караш, Чад?
— Изпълнен съм с възхищение, Адам. Към теб, разбира се. Повече от всякога.
— Това е хубаво.
— Особено след обяда със стария ти приятел Кевин Грифин.
— Всъщност аз едва го познавам.
— Той не се изрази точно така. Знаеш ли нещо много интересно — Кевин никак не беше впечатлен от изявите ти в „Уайът“. Каза, че си бил голям любител на партитата.
— Когато бях млад и безотговорен, бях млад и безотговорен — казах в стила на Джордж Буш — младши.
— Освен това той нямаше впечатление, че си бил в екипа на „Лусид“.
— Той е… не зная… в „Продажби“, или бъркам? — попитах. Ако исках да внуша, че Кевин е бил неосведомен, трябваше да го направя възможно по-деликатно.
— По-скоро беше. Днес бе последният му ден. В случай че не си чул, разбира се.
— Не са ли го харесали? — Усещах в гласа си леко треперене и се постарах да го маскирам, като прочистих гърло, а след това се и изкашлях.
— Цели три дни в „Трайон“. И изведнъж някой от „Уайът“ позвънява в служба „Сигурност“ и подхвърля, че бедният Кев е имал лошия навик да мами с отчитане на разходите по командировките си. Имало доказателства и те били изпратени по факса. Учудили се, че в „Трайон“ не са разбрали. Е, „Трайон“ естествено го изпуска от ръцете си като горещ картоф. Нищо, че Кев енергично отричал, знаеш как става в такива случаи — не се постъпва като в съда, нали?
— Господи! — прошепнах. — Нямах представа.
— Не си имал представа, че са щели да се обадят ли?
— Нямах представа за Кевин. Нали ти казах, не се познаваме толкова добре, но ми приличаше на свестен човек. Боже… Е, няма начин да направиш това повече от веднъж и да не те хванат, нали?
Той се изсмя толкова гръмогласно, че отдалечих слушалката от ухото си.
— О… това беше добре. Ти си наистина едно голямо добро момче. — Той продължи да се смее, все така сърдечно, сякаш бях най-добрият сценичен комедиант, който е виждал. — Ами прав си, прав си, разбира се. Не можеш да правиш това дълго и да не те хванат. — И той прекъсна.