Всичко започваше да си идва по местата. Камилети помагаше на „Уолстрийт Джърнал“ да причини големи неприятности на Джок Годард — обрисуваше го като некомпетентен старец, загубил усет за реалността и прехвърлил пика на възможностите си. Внушението бе, че при това положение Годард трябва да се оттегли. Всеки от борда на директорите в „Трайон“, както и всеки аналитик или инвеститор, щеше да прозре елементарния намек на страниците на „Джърнал“. И кого щеше да назначи на мястото на Годард бордът.
Съвсем очевидно, нали?
Макар да бях изморен и да плачех за сън, мина доста време във въртене из леглото, докато най-сетне заспах. Но дори сънят ми беше на пресекулки и измъчен. Подсъзнанието ми продължаваше да рисува картината на възрастния Огъстин Годард, отпуснал рамене в навяващия тъга вагон-ресторант над чиния с пай, или измъчен и победен, свел глава, докато персоналът на „Трайон“ се изнизва покрай него от заседателната зала в колона по един. Сънувах как Мийчъм и Уайът ме заплашват със затвор и в сънищата си им се противопоставях, казвах им да ми се махнат от главата, да се разкарат и какво ли още не, но битката беше обречена. Сънувах и как прониквам в офиса на Камилети, но съм заловен на местопрестъплението от Нора и Чад заедно.
А когато часовникът ме събуди в шест сутринта и след като се преборих с пулсиращата болка в главата ми и я надигнах от възглавницата, знаех, че трябва да разкажа на Годард за Камилети.
Но изведнъж разбрах, че това е невъзможно! Как можех да кажа на Годард за Камилети, след като се бях сдобил с доказателство за предателството му чрез влизане с взлом в кабинета му?
И какво сега?
58.
Фактът, че точно Камилети Главореза — мръсникът, който се преструваше на толкова ядосан от публикацията в „Уолстрийт Джърнал“ — е човекът зад нея, не ми даваше мира. Този тип беше повече от задник — той беше нелоялен към Годард.
Може би беше облекчение да посоча обвинително с пръст някой след седмиците, през които се бях чувствал жалко нищожество. Може би загрижеността ми към Годард ме караше да се чувствам малко по-добре. Може би бях така вбесен от измяната на Камилети, че можех да забравя поне за кратко моята. А може би просто бях благодарен на Годард, че ме бе избрал, че бе видял в мен нещо по-особено, нещо по-добро от онова, което виждаше у другите. Трудно ми беше да преценя каква част от гнева ми към Камилети е безкористна. От време на време ме пробождаше осъзнаването, че всъщност с нищо не съм по-добър от него. И наистина, аз бях в „Трайон“ — измамник, преструващ се, че едва ли не може да ходи по вода, а всъщност прониквах в чужди офиси, крадях секретни документи и се опитвах да изтръгна сърцето на корпорацията на Годард — а той ме возеше с любимата си кола…
Събираше ми се прекалено много. Тези изпотявания в четири сутринта започваха да ме съсипват. Преди всичко бяха опасни за нервите ми. Колко по-добре щях да се чувствам, ако работех на автопилот, без замисляне.
Не зная, може би наистина имах съвестта на боа удушвач, но продължавах да искам да хвана този мръсник Пол Камилети.
Мен поне никой не ме питаше искам ли да правя онова, което правех. Бяха ме натикали в ъгъла и нямах избор. Но предателството на Камилети бе съвсем друга работа, беше измяна от друг порядък. Той активно заговорничеше срещу Годард, срещу човека, довел го в компанията и дарил го с цялото си доверие. Кой знае какво още вършеше Камилети.
Не, Годард трябваше да знае. Но и аз трябваше да имам прикритие, трябваше да разполагам с правдоподобна история как съм разбрал, без да споменавам за незаконното проникване в офиса на Камилети.
По целия път до компанията слушах рева на двигателя и мозъкът ми работеше над решението на този проблем. И когато стигнах на работното си място, според мен разполагах с добра идея.
Фактът, че работех към кабинета на главния изпълнителен директор, ми даваше авторитет. Ако се обадех на някого и просто му съобщях, че съм някой си Адам Касиди, той просто нямаше да ме изслуша. Но „Адам Касиди, обаждам се от кабинета на главния директор“ или „Безпокоя ви от офиса на Джок Годард“, сякаш физически се намирах в офиса на стария пич, а не на трийсет метра по коридора, това гарантираше, че ще се отнесат с внимание към искането ми и не само ще ме потърсят, за да ми съобщят каквото трябва, но и ще го направят със скоростта на светлината.