Така че когато се обадих в отдел „Информационни технологии“ на „Трайон“ и им казах, че искаме (в множествено число) копия на всички архивирани входящи и изходящи имейли на главния счетоводител за последните трийсет дни, нещата се задействаха мълниеносно. Не исках да соча с пръст Камилети, така че представих ситуацията като загриженост от страна на Годард по отношение възможностите за информационни утечки от неговия кабинет.
Едно интригуващо обстоятелство, което бях установил за Камилети, бе, че той имаше навика да изтрива копията на всички деликатни имейли, независимо дали ги бе изпращал, или получил. Несъмнено не искаше да съхранява компрометираща информация на собствения си компютър. Може би знаеше — все пак бе много умен, — че копия на кореспонденцията му се пазят някъде на някой фирмен сървър. И сигурно затова предпочиташе да използва външни имейл адреси в общуването с някои лица, като например журналиста от „Уолстрийт Джърнал“. Питах се дали се досеща, че „Трайон“ съхранява всички имейли, минаващи по фиброоптичните кабели, независимо дали са предназначени за Yahoo, Hotmail или за някой друг доставчик.
Новият ми приятел в информационния отдел — той, изглежда, си мислеше, че прави лична услуга на Годард — ми извади и разпечатка на всички телефонни разговори, входящи и изходящи, от кабинета на главния счетоводител. Няма проблем, успокои ме той. Компанията, разбира се, не записвала разговорите, но съвестно регистрирала номерата на телефоните, с които се осъществявала връзката — това било стандартна практика. В пристъп на ентусиазъм той ме увери, че можел да ми направи копия на всички съобщения, оставени на гласовата поща, но това вече щяло да отнеме известно време.
Резултатите бяха готови след час. Всичко беше там. През последните десет дни Камилети бе търсен по телефона много пъти от автора на статията в „Джърнал“. Много по-инкриминиращо бе това, че и той самият го бе търсил доста пъти. Едно-две обаждания можеха да се обяснят с елементарна учтивост, след като са те потърсили да се обадиш… макар че той лично бе подчертал, че никога не е разговарял с онзи човек.
Но дванайсет пъти… като няколко от разговорите бяха траяли по пет, по седем минути? Това никак не изглеждаше добре.
Следваха копията на имейлите. „Вече — инструктираше Камилети — ще ми се обаждаш само на телефона вкъщи. Не ме търси, повтарям, НЕ МЕ ТЪРСИ повече в «Трайон». А електронна поща ще обменяме само на адреса ми в Hotmail“.
Ще можеш ли да обясниш това, Главорезо?
Господи, не ме сдържаше да покажа на Годард това малко досие, но той бе ангажиран в поредица срещи до късния следобед… срещи, в които не ме бе поканил да участвам.
Откри ми се шанс едва когато видях Камилети да излиза от офиса на Годард.
59.
Камилети ме видя, но съзнанието му не регистрира присъствието ми. Годард прехвана погледа ми и въпросително повдигна вежди. Фло му говореше нещо и аз вдигнах показалец — той обичаше този жест, — за да му покажа, че искам една минута от времето му. Годард спря Фло и ме привика с показалец.
— Как се справих? — бяха първите му думи.
— Моля?
— Обръщението ми към компанията.
Нима наистина се интересуваше какво мисля за това?
— Беше страхотно — казах искрено.
Той се усмихна облекчено.
— Никога не пропускам да отдам дължимото на стария ми преподавател по драматично изкуство. Той ми помогна страхотно в кариерата, с интервютата, изказванията пред хора и така нататък. Играл ли си някога, Адам?
Лицето ми пламна. Да, всеки ден. Боже, намекваше ли ми нещо?
— Не, за жалост.
— Мога да те уверя, че човек се научава да се държи уверено. Такаа… както и да е, ти май искаше да ми кажеш нещо?
— Става дума за онази статия в „Уолстрийт Джърнал“ — казах.
— Да? — Той ме изгледа озадачено.
— Открих откъде е изтекла информацията. — Гледаше ме, сякаш не разбираше какво му говоря, така че продължих: — Нали решихме, че трябва да е някой от компанията, който издава служебна информация пред репортера на „Джърнал“…
— Да, да — нетърпеливо ме прекъсна той.
— Ами… направил го е Пол Камилети.
— Какво искаш да кажеш?
— Знам, че е трудно да се повярва. Но всичко е тук и е съвсем ясно. — Плъзнах разпечатките по бюрото му. — Започнете с имейла най-отгоре.
Той вдигна очилата си — на верижка — и ги сложи на носа си. После намръщено започна да преглежда документите. Когато свърши, лицето му беше мораво.