Обадих му се по стационарния телефон, защото държах да види на дисплея на своя телефон кой точно му се обажда и да схване, че му звъня от офиса на главния изпълнителен директор. Когато ми отговори, в слушалката се разнесе удивително мелодичен глас, сякаш слушах думите на водещ среднощна програма за лека музика.
— Господин Франкенхаймър, обажда се Адам Касиди от офиса на главния директор.
— С какво мога да ви помогна? — поинтересува се гласът, в който се долавяше нотка на готовност за всякакво сътрудничество.
— Бихме искали да направим преглед на заявките за издаване на патенти във връзка с отдел триста двайсет и две.
Определено поемах риск, защото той можеше да го спомене пред Годард. А тази проява на любопитство от моя страна вече щеше да е невъзможно да оправдая.
Дълга пауза.
— Проект „Аврора“?
— Да — потвърдих небрежно. — Зная, че при нас би трябвало да има всички копия, но не мога да ги намеря и Джок е много раздразнен. — Понижих доверително глас: — Нов съм тук… скоро започнах… и не искам да се проваля толкова левашки.
Нова пауза. Когато прозвуча отново, гласът на Франкенхаймър беше поохладнял, нотката на готовност за сътрудничество бе изчезнала, сякаш бях натиснал погрешен бутон.
— Защо се обаждате на мен?
Не знаех как да разбирам въпроса му, но ставаше ясно, че съм объркал нещо.
— Защото сметнах, че вие сте човекът, който може да ме спаси — обясних и се засмях мъченически.
— И допускате, че пазя копията при мен? — с напрегнат глас се осведоми той.
— Добре, може да бъркам, но къде тогава мога да ги открия?
— Господин Касиди, аз ръководя екип от шестима адвокати експерти по проблемите на интелектуалната собственост, които могат да се справят с всяка възложена им задача. Но регистрацията на патентите по „Аврора“? Не, няма такова нещо. Те се движат от външен консултант. Защо ли? Обяснено ми бе, че става дума за изключителни мерки за сигурност. — Гласът му набираше сила и възмущение. — „Корпоративна сигурност“, моля ви се! Следва да разбираме, че външната консултантска фирма се отнася към конфиденциалността по-сериозно от хората, наети от „Трайон“. Така че мога ли сега аз да ви запитам: как трябва да разбираме това? — От мекотата в гласа му нямаше и следа.
— Съгласен съм, не е правилно — опитах се да го успокоя. — Добре, кой тогава движи този въпрос?
Франкенхаймър шумно изпусна въздуха от гърдите си. Представях си един огорчен и гневен мъж, първи кандидат за инфаркт.
— Бих искал да знам. Но очевидно на нас не може да ни се довери дори тази информация. Какво пишеше на пропуските ни: „Отворена комуникация“? Ха-ха-ха — изсмя се той театрално, — харесва ми. Мисля да поръчам тениски за момчетата, когато наближи спортната седмица.
Когато прекъснах и минах покрай кабинета на Камилети на път за тоалетната, едва не подскочих.
Там, седнал на стола пред бюрото му, навъсен, бе не кой да е, а… старият ми приятел.
Чад Пиърсън.
Ускорих ход, защото не исках никой от двамата да ме забележи през стъклената стена. Не че имах някаква представа защо не искам да ме виждат. Действах, тласкан от инстинктите си.
Господи, нима Чад познаваше Камилети? Не ми се беше хвалил, но го познавах достатъчно добре и нямах никакво съмнение, че не би пропуснал да се опита да ме вкисне с някоя реплика за близостта си с Камилети, ако беше така. Не можех да измисля нито една убедителна причина — невинно звучаща убедителна причина, — обясняваща този разговор между двамата. А те определено не си бъбреха дружески — Камилети не би си губил времето с червей като Чад.
Единственото правдоподобно обяснение бе онова, от което ме избиваше студена пот: че Чад е отнесъл подозренията си към моята самоличност на възможно най-високо ниво, най-високото, до което можеше да се добере. Но защо точно Камилети?
Несъмнено Чад ми беше ядосан, а когато бе научил за другия бивш служител на „Уайът“ в „Трайон“, го бе издирил и го бе разпитал за мен с надеждата да изчовърка нещо компрометиращо. И бе улучил в десетката.
Но дали беше така?
Все пак какво наистина знаеше Кевин Грифин за мен? Чувал бе слухове, клюки. Можеше да се опита да се представи за човек, който знае моята история, но репутацията му бе поставена под съмнение. Каквото и да бяха казали от „Уайът“ на „Трайон“, ясно бе, че в „Трайон“ бяха повярвали, иначе нямаше да го уволнят толкова бързо.