Но дали и Камилети щеше да повярва на идващите от втора ръка обвинения, източник, на които бе „измамникът“ Кевин Грифин?
От друга страна… след като вече ме бе видял да вечерям — той така си мислеше — с Уайът, при това в усамотен ресторант, може би беше готов да повярва на всичко лошо за мен.
Стомахът ми се беше свил на топка и започваше да ме боли. Питах се дали не развивам язва.
Но дори да развивах, това бе най-малкият ми проблем.
65.
Следващият ден, събота, бе денят на барбекюто при Годард. Отне ми час и половина да се добера до прословутата къща при езерото, като повечето време карах по тесни черни пътища. По пътя се обадих от мобилния си телефон на баща ми, което беше груба грешка. Поговорих малко с Антоан, после слушалката взе баща ми и като пуфкаше и пъшкаше, пожела — както винаги мило и деликатно — веднага да се явя при него.
— Не мога, татко — опитах се да му обясня, — имам делова среща. — Не исках да му обяснявам, че пътувам за барбекю парти към вилата на шефа. Само като си представех възможните му реакции на това извинение и мозъкът ми прегряваше. Чувах го да подхваща любимия си монолог за корумпираните бизнесмени, вечното „не се заблуждавай, че не си нищожество“ и „богатите ще ти навират богатството си в муцуната ти“, и „значи не искаш да отделиш една минутка, за да видиш умиращия си баща“ и така нататък до безкрай.
— Имаш ли нужда от нещо? — попитах. Отлично знаех, че той никога няма да признае, че нещо му трябва.
— Нямам нужда от нищо! — сопна ми се той. — Не и след като си толкова зает.
— Ще мина да се видим утре, окей?
Баща ми замълча, за да ми даде да разбера, че ми е много ядосан, след което върна слушалката на Антоан. Успокоих се — старецът явно се бе върнал към обичайното си състояние да лази по нервите на всички.
Приключих разговора, когато пред мен изникна къщата. Единственият знак, че съм, където трябва, бе обикновен дървен стълб с табела, на която пишеше „Годард“, последвано от номер. От стълба тръгваше дълъг черен път с изровени коловози, който изведнъж преминаваше в широка алея, застлана с натрошени мидени черупки. Хлапе със зелена риза играеше ролята на момче, което паркира колите. Малко неохотно му подадох ключовете за поршето.
Къщата представляваше разстлала се във всички посоки постройка с неправилна форма, покрита със сиви керемиди. Изглеждаше уютна. Имах впечатлението, че построена в края на 19-и век. Беше разположена в края на надвиснал над езерото скален откос и изглеждаше доста екзотично с четирите си масивни комина и плъзналия по керемидите бръшлян. Пред нея имаше необятна прясно окосена морава, сред която тук-там се издигаха стари дъбове и чворести борове.
На моравата стояха двайсетина-трийсет души по къси панталони и тениски, здраво хванали чаши с питиета. Групичка деца се носеха с викове насам-натам, крещяха, хвърляха топки и играеха на техните си неразбираеми за възрастните игри. Симпатично младо момиче седеше зад масичка ни „рецепцията“ в предната част на верандата. Усмихна ми се мило, откри табелката с името ми и ми я подаде.
Основните действия, изглежда, се развиваха от другата страна на къщата, където задната морава плавно се спускаше до дървения кей на брега на езерото. Тълпата тук беше по-голяма. Потърсих с поглед познати лица, но не видях. Възпълна жена към шейсетте в тъмночервен кафтан, много набръчкано лице и чисто бяла коса ме забеляза и се приближи до мен.
— Виждам, че се чудите къде да отидете. — Гласът й бе нисък и леко дрезгав, а лицето й обветрено и интересно като самата къща. Веднага се досетих, че това е съпругата на Годард. Изглеждаше също толкова непретенциозна, като на фотографията. Мордън беше прав: наистина приличаше на шар пей. — Аз съм Маргарет Годард. А вие трябва да сте Адам.
Подадох ръка, поласкан, че ме е познала, но се сетих, че сигурно е прочела името ми от табелката на ревера ми.
— Приятно ми е да е запозная с вас, госпожо Годард — казах вежливо.
Тя не ме поправи и не ми предложи да й казвам Маргарет.
— Джок много ми е говорил за вас — увери ме тя, задържа малко по-дълго ръката ми в своята и кимна, при което кафявите й очи леко се разшириха. Изглеждаше впечатлена, освен ако не си въобразявах. Приближи се малко по-близко до мен. — Съпругът ми е цинично ексцентрично старче, но не се впечатлява много лесно. Следователно вие трябва да сте много, много добър.