Напрежението между двамата, изглежда, бе спаднало до формата на примирение с патовата ситуация.
— Хей… ама ти ми изглеждаш по-добре, знаеш ли? — Погледнах го изненадано.
— Глупости — измърмори той с поглед, прикован в журналистическото псевдоразследване. — Още ли работиш на новата си работа?
— Да — потвърдих аз. После се усмихнах смутено, готов да му разкажа голямата история. — Всъщност…
— Нека ти кажа нещо. — Той най-сетне изостави предаването и ме погледна със сълзящите си старчески очи. Посочи ми телевизора, без да го гледа: — Тези копелдаци… ще ти отнемат и последния грош, ако им позволиш.
— Кои, корпорациите ли?
— Корпорациите, изпълнителните директори със съблазнителните опции, тлъстите пенсии и всичките добавки, които ще ти обещаят. Всичко това е само за тях, не се заблуждавай.
Погледнах килима и казах тихо:
— Е, не чак всичко.
— Лъжеш се.
— Вслушай се в думите на баща ти — неочаквано се обади Антоан, без да откъсва поглед от „Стар“. Стори ми се, че долавям в гласа му искрена загриженост. — Той е извор на мъдростта.
— Всъщност, тате, по една случайност знам това-онова за изпълнителните директори. Неотдавна ме повишиха… направо ме изстреляха в небесата — станах оперативен помощник на главния изпълнителен директор на „Трайон“.
Тишина.
Готвех се да повторя, когато той попита:
— Това какво е… секретар?
— Не, не… на много по-високо ниво е. Решаване в оперативен порядък на стратегически проблеми и така нататък.
— С какво точно се занимаваш?
Може и да имаше емфизема, но знаеше как да ми извади въздуха.
— Няма значение, татко — въздъхнах аз, — съжалявам, че отворих дума. — Наистина съжалявах. Не ме беше грижа какво си мисли за мен.
— Не, не… наистина се интересувам. Интересно ми е да разбера какво толкова правиш, че си заслужил хубавата си нова кола.
Значи все пак я бе забелязал. Усмихнах се.
— Ама е готина, нали?
— Колко ти струва?
— Всъщност…
— Питам за месечния наем. — И той пое дълбока глътка кислород от наустника.
— Нищо.
— Нищо — повтори той, сякаш не разбираше.
— Нула. „Трайон“ плаща лизинговата вноска. Полага ми се към новата длъжност.
Той отново вдъхна:
— Полага ти се…
— Също като новия ми апартамент.
— Преместил си се?
— Мисля, че ти споменах. Сто и осемдесет квадратни метра в новата сграда на Харбър Суитс. Пак „Трайон“ плаща наема.
Вдишване.
— Гордееш ли се?
Бях изумен. Не го бях чувал да произнася тази дума. Бях почти сигурен, че я е изхвърлил от речника си.
— Да — признах и се изчервих.
— Гордееш се с това, че сега те притежават.
Естествено, как можах да си помисля, че ще се държи нормално.
— Никой не ме притежава, татко — отговорих рязко. — В подобна ситуация хората използват думата „издигане“. Потърси я — ще я намериш в синонимния речник заедно с изрази като „живот на върха“, „директорски офис“ и „хора с високи доходи“. — Не можех да повярвам, че тези думи излизат от моята уста.
Антоан тихо остави вестника, учтиво се извини и се престори, че има неотложна работа в кухнята.
Баща ми остро се изсмя и се обърна да ме изгледа.
— Я чакай, чакай, искам да съм сигурен, че съм го разбрал — каза той и за да събере сили, вдъхна нова струя кислород. — Ти не притежаваш нито апартамента, нито колата, така ли? Каза, че вървели със службата. „Полагало“ ти се. — Вдишване. — Ще ти кажа какво означава това: всичко, което са ти дали, могат да ти го отнемат и в крайна сметка ще го направят, помни ми думата. Караш кола на компанията, живееш в жилище на компанията, носиш униформа на компанията… но нищо не е твое. Целият ти скапан живот не е твой!
Прехапах устна. Нищо нямаше да спечеля, ако изпуснех нервите си. „Старецът умира — казах си за хиляден път. — На стероиди е. Просто един нещастен, вкиснат старец“. Но думите сами излязоха от устата ми:
— Знаеш ли, тате… някои бащи се гордеят с успеха на синовете си.
Той пое въздух. Малките му очи блестяха.
— Наричаш това „успех“ значи? Виж, Адам, ти все повече заприличваш на майка си.
— О, така ли било? — Повтарях си да съм сдържан и да обуздая гнева си, защото изпуснех ли си нервите, това ще е признание, че е спечелил.
— Точно така. Приличаш външно на нея. Имаш същия характер — всички я обичаха, можеше да се впише във всякаква среда и ако се бе омъжила за по-богат мъж, сигурно щеше да има по-добър живот. Недей да мислиш, че не ми го е повтаряла. На всички онези родителски срещи в „Бартоломю Браунинг“ тя с лекота се сприятеляваше с богатите мръсници, обличаше се предизвикателно и само дето не навираше гърдите си в носа им. Да не мислиш, че не съм го забелязвал?