— О, това е прекрасно, татко. Чудесно е. Колко лошо, че не приличам малко повече на теб, нали? — Той ме гледаше, без да проговаря. — Нали разбираш какво искам да кажа: огорчен, озлобен, сърдит на света. Как би искал повече да приличам на теб, нали? — Той мълчеше и пуфтеше, а лицето му ставаше все по-червено. — Когато в джоба ми не се завърташе долар и вечно купонясвах с приятели, ти ме считаше за пропаднал. Окей, сега съм успял по дефиницията на всеки, когото попиташ, но в сърцето ти има само презрение към мен. Но дали няма някаква причина, поради която ти никога няма да си горд с мен, каквото и да постигна, татко?
Той гневно ме изгледа и изпуфтя:
— Каква причина?
— Ами погледни се. Погледни живота си. — В мен сякаш имаше товарен влак беглец, който нямаше начин да спра и който все повече се отдалечаваше. — Винаги повтаряш, че светът е разделен на победители и губещи. Нека те попитам нещо, татко… Ти от кои си? Към кои се причисляваш?
Той пое дълбоко още кислород. Кървясалите му очи сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите. Измърмори нещо на себе си. Стори ми се, че различавам „проклето“, „шибано“ и „лайно“.
— Да, татко — казах и се обърнах. — Умирам да стана точно като теб. — Тръгнах към вратата извън себе си от яд. Давех се в собствения си гняв. Бях изрекъл думите и те не можеха да се върнат, от което се чувствах по-нещастен от всякога. Излязох от апартамента, преди да съм направил нещо още по-лошо. Последното, което видях, прощалния образ, запечатал се в главата ми, беше голямото му почервеняло лице, пуфтящо и продължаващо да мърмори под носа си, и погледът му, в който имаше изумление, ярост, болка и не знам още какво.
67.
— Значи наистина работиш за Джок Годард, така ли? — попита Алана. — Господи… дано не съм казала нещо лошо за него пред теб… а?
Качвахме се с асансьора към моя етаж. Тя беше отскочила до апартамента си след работа, за да се преоблече, и в резултат сега изглеждаше страхотно — черно горнище с прилепнала висока яка, черен клин, черни обувки. И си бе сложила онзи незабравим одеколон с аромат на пролетни цветя, който бе избрала и за последната ни среща. Черната й коса бе дълга и лъскава и контрастираше с ясните й сини очи.
— Ами… ти направо го разпердушини, което не пропуснах да докладвам веднага.
Тя се усмихна и ми показа идеално равните си зъби.
— Този асансьор е с площта на моя апартамент.
Знаех, че не е истина, но това не ми попречи да се засмея.
— Не знам за твоя, но наистина е по-просторен от последното ми жилище. — Когато й споменах, че съм се преместил и съм се нанесъл в Харбър Суитс, тя подхвърли, че е чувала за апартаментите тук. Стори ми се, че е заинтригувана, така че я поканих да се отбие и да види за какво става дума. Обещах й да вечеряме в ресторанта долу, където и аз още не бях ходил.
— Господи… каква гледка — въздъхна тя в секундата, в която влязохме. От уредбата тихо звучеше Аланис Морисет. — Това е фантастично. — Огледа се, видя все още несвалените полиетиленови платна върху един от диваните и два стола и ме попита с извити вежди: — Кога каза, че ще се нанесеш тук?
— Веднага щом намеря час-два свободно време. Нещо за пиене?
— Хм… Разбира се, с удоволствие.
— „Космополитен“? Освен това съм голям майстор на джин с тоник.
— Джин с тоник ми звучи прекрасно, благодаря. Значи си започнал работа за него съвсем наскоро, така ли?
Естествено беше ме открила в указателя на компанията. Отидох при зареденото съвсем наскоро барче, намиращо се в една ниша в кухнята, и извадих бутилка „Танкерей Малака“.
— Тази седмица. — Беше ме последвала в кухнята. Извадих шепа лаймчета от почти празния хладилник и започнах да ги режа на половинки.
— Но си в „Трайон“ от почти месец. — Тя наклони глава, сякаш удивена от внезапното ми издигане. — Хубава кухня. Готвиш ли?
— Цялата тази техника е просто едно голямо шоу — отговорих й. Започнах да пълня изстисквачката с половинките. — Всъщност… да, назначиха ме в началото в маркетинга на нови продукти, после Годард взе участие в един проект, по който работех и аз, и… знам ли… мисля, че му хареса моят подход към проблемите, идеите ми… наистина не зная кое точно.