— Това ако не е късмет — подметна тя, надигайки глас над бученето на изстисквачката.
Свих рамене.
— Дали е късмет тепърва предстои да се разбере. — Напълних две големи чаши стил „френско бистро“ с лед, налях джин, сипах добра доза тоник от бутилката в хладилника и допълних чашите със солидно количество сок. Подадох й едната.
— Значи Том Лундгрен те е интервюирал с идеята да попълниш групата на Нора Съмърс. Хей… това е страхотно. Не бях опитвала с лайм… направо е превъзходно!
— Благодаря… Да, дължа назначението си на Том Лундгрен — казах аз, като се престорих на изненадан, че тя знае.
— Ти знаеше ли, че те вземат, за да попълниш моята длъжност?
— Какво искаш да кажеш?
— Длъжността, която се освободи, след като отидох в „Аврора“.
— Така ли е?
— Невероятно — каза тя.
— „Невероятно“ не изразява нищо. А какво е „Аврора“?
— О… мислех, че знаеш. — Тя ме погледна над ръба на чашата си с подчертано безизразен поглед.
Невинно поклатих глава.
— Не.
— Реших, че и ти си потърсил името ми в указателя. Преназначиха ме в маркетинга на отдела за разрушителни технологии.
— Това ли се нарича „Аврора“?
— Не, „Аврора“ е конкретният проект, по който работя. — Тя се поколеба за секунда. — Не знам защо си мислех, че да работиш за Годард значи да знаеш всичко…
Тактически пропуск от моя страна. Желанието ми беше да я накарам да се почувства свободна да говори за всичко в работата си.
— Да, теоретично имам достъп до всичко. Но не съм сигурен дали си представяш правилно ситуацията, в която се намирам… както се казва, аз още не зная къде се намира копирната машина.
Тя кимна и попита:
— Харесваш ли Годард?
Можех ли да й кажа „не“?
— Той е впечатляваща личност.
— На партито ми се сторихте доста близки. Видях, че те повика да те запознае с най-близките си приятели, а и ти тръгна да изнасяш подаръците.
— Да, много сме близки — саркастично отвърнах аз. — Аз съм момчето му за всичко. Мускулът… Хареса ли ти партито?
— Беше малко странно да говоря с хора, които държат такава власт, но след две бири се отпуснах. Бях поканена за първи път. — „Защото си била назначена на работа в любимия му проект“, помислих си. Но не исках да бъда груб, така че потиснах изкушението да й го кажа.
— Ще се обадя в ресторанта да ни приготвят маса.
— Знаеш ли, мислех, че „Трайон“ избягва да наема външни хора — замислено каза тя, докато разглеждаше менюто. — Сигурно много са те искали, за да заобиколят правилата.
— Според мен просто са си мислели, че ме „крадат“. Аз обаче не бях нищо особено. — Бяхме минали от джин тоник на „Сансер“, любимото й френско вино, ако можеше да се вярва на списъка с поръчките й в магазина за алкохол. Изборът ми я изненада приятно — именно реакцията, която търсех.
— О, съмнявам се — усмихна се тя. — С какво се занимаваше в „Уайът“?
Дадох й наизустената за интервю версия на трудовата ми биография, но това не й беше достатъчно. Интересуваха я подробности по „Лусид“.
— Знаеш ли… ако не възразяваш, не бих желал да се разпространявам върху работата ми за „Уайът“ — извиних се, като се постарах да не изглеждам досадно педантичен.
Думите ми я притесниха.
— О, Боже… напълно те разбирам.
Появи се сервитьорката и попита:
— Готови ли сте да поръчате?
— Ти първи — каза Алана и отново заби поглед в менюто, докато аз поръчвах паеля. — И аз мислех за същото — погледна ме тя. Окей, значи не беше вегетарианка.
— Няма нищо, в крайна сметка имаме право да ядем едно и също нещо, нали?
— И за мен паеля, ако обичате — каза тя на сервитьорката. — Но ако има някакво месо в нея… например наденица, бихте ли им казали да не го слагат?
— Разбира се — увери я сервитьорката и си отбеляза.
— Обожавам паеля — каза Алана. — Вкъщи по правило не внасям нито риба, нито никаква морска храна. Така че в случая си доставям особено удоволствие.
— Да останем ли на „Сансер“?
— Разбира се.
Сервитьорката тъкмо се обръщаше, за да изпълни поръчките ни, когато изведнъж се сетих, че Алана е алергична към скаридите, и побързах да я спра:
— Момент… има ли скариди в паелята?