— Ъъ… да, има.
— Махнете ги — казах.
Алана ме изгледа изумено.
— Откъде знаеш, че… — започна тя, подозрително присвила очи.
Настъпи дълъг момент на напрегнато мълчание, по време на което се гърчех вътрешно в мъчителен опит да измисля нещо смислено. Не можех да повярвам, че съм се самопрецакал така детински. Преглътнах тежко; усещах, че кръвта се е оттекла от лицето ми. Накрая успях да кажа:
— Аз… алергичен съм.
— Хм. Колко странно. — Но подозрението й се разсейваше. И двамата сменихме скаридите с миди на тиган.
— Както и да е… стига сме говорили само за мен — казах аз. — Кажи ми нещо за „Аврора“.
— Ами… този проект се води секретен — извини се тя. Усмихнах й се разбиращо. — Не, не… не си го връщам — побърза да ме увери тя. — Наистина!
— Окей — казах скептично. — Но след като успя да събудиш любопитството ми, наистина ли искаш сега да започна да ровя, докато не науча сам всичко?
— Не е чак толкова интересно.
— Не вярвам. Разкажи поне в общи черти.
Бях прекалено настойчив. Тя вдигна поглед към тавана и въздъхна тежко.
— Добре, да видим… Чувал ли си за „Халоид Къмпани“?
— Не.
— Разбира се, че не си. Няма как да си чувал. „Халоид Къмпани“ е дребен производител на фотохартия, която в края на 40-те години купила правата върху една нова за онези времена технология. Особеното било, че същата тази технология била отхвърлена от всички тогавашни гиганти, включително Ай Би Ем. Въпросното изобретение се наричало „ксерография“. След десет-петнайсет години „Халоид Къмпани“ станала „Ксерокс Корпорейшън“ и от малък семеен бизнес се превърнала в гигантска корпорация. И всичко това, защото рискували с технология, от която не се заинтересувал никой друг.
— Окей.
— Случило се горе-долу същото, което станало с „Галвин Манифекчъринг Корпорейшън“ в Чикаго, които произвеждали авто радиоапарати, за да станат „Моторола“ и да стигнат до полупроводниците и клетъчните технологии. Или с малката нефтопроучвателна компания „Джиофизикъл Сървис“, която започнала да се рои в сфери, имащи отношение към транзисторите и интегралните схеми, и се превърнала в „Тексас Инструмънтс“. Мисля, че ме разбираш. Историята на технологията изобилства с примери на компании, преобразили се изцяло, благодарение на това че се вкопчили в правилната технология в точния момент и оставили благодарение на избора си конкуренцията да им диша праха. Това е, което Джок Годард се опитва да постигне с „Аврора“. Той смята, че „Аврора“ ще промени света, физиономията на американския бизнес по същия начин, по който навремето са го сторили транзисторите и фотокопирната технология.
— Разрушителната технология?
— Именно.
— Само че „Уолстрийт Джърнал“ смята Джок за изкукуригал.
— Двамата с теб знаем, че истината няма нищо общо с това. Той просто е изпреварил останалите и се е скрил пред тях зад завоя. Погледни историята на компанията. Имало е поне три-четири критични момента, когато всички, всички без изключение, са смятали, че „Трайон“ е на ръба на банкрута, но компанията винаги изненадвала всички и се връщала в играта по-силна от всякога.
— Значи според теб е дошла поредната повратна точка, така ли?
— Когато настъпи моментът, той ще обяви за „Аврора“. Нека видим какво ще пише в „Уолстрийт Джърнал“ тогава. Честно казано, „Аврора“ прави тези дребни конфузии абсолютно несъществени.
— Удивително — прошепнах аз, вгледах се в чашата си и небрежно подхвърлих: — Та за каква технология, казваш, става дума?
Тя се усмихна и поклати глава.
— Вероятно дори това, което вече казах, е прекалено много. — Наклони глава на една страна и ме попита закачливо: — Ти да не ме проверяваш?
68.
Разбрах, че тази нощ ще преспим заедно, още в мига, в който тя каза, че иска да хапнем в ресторанта на Харбър Суитс. Бях имал връзки с жени, при които еротичният заряд идваше от простичкия въпрос: „Ще се навие ли, или няма да се навие?“. Този случай бе по-различен, разбира се, но усещането бе дори по-силно. Чувствахме го и двамата, усещахме невидимата линия, която и двамата знаехме, че ще прекосим — линията, разделяща приятелството от нещо дълбоко по-интимно, и въпросът бе кога и как ще я пресечем, кой ще направи първия ход и ще си заслужава ли пресичането. Качихме се в апартамента ми след вечеря — и двамата леко залитахме от твърде многото бяло вино и големия брой джин тоници. Бях сложил ръка през тесния й кръст. Мечтаех да погаля меката кожа на корема й, под гърдите й, на дупето й. Исках да видя най-интимните й части. Нямах търпение да доживея до момента, когато коравата черупка около Алана — невъзможно красивата и изтънчена жена — щеше да се пропука и тя щеше да потрепери и да се предаде, а кристалночистите й сини очи щяха да се разтопят в удоволствие.