Разходихме се на пияна глава из апартамента, любувахме се на морския пейзаж, а след това направих по едно мартини, от което определено нямахме никаква нужда.
— Не мога да повярвам, че утре сутринта трябва да ходя чак до Пало Алто — каза тя.
— Какво ще има в Пало Алто?
Но тя само поклати глава.
— Нищо интересно. — И тя ме беше прегърнала ниско през кръста, но в този момент отпусна ръката си и я остави да се плъзне надолу, стискайки ритмично. После попита на шега дали съм разопаковал леглото.
В следващата секунда впихме устни един в друг, пръстите ми нежно погалиха зърната й, а на свой ред тя успя да вмъкне парещата си ръка в слиповете ми. И двамата бяхме вече възбудени. Отпуснахме се на дивана — онзи, чиято опаковка вече бях свалил. Продължихме да се целуваме с притиснати един в друг слабини. Тя простена. Без да разбера как, страстно ми събу панталона. Самата тя носеше бяло копринено бюстие под черната си блуза. Гърдите й бяха едри, кръгли, перфектни.
Оргазмът й дойде неочаквано и без задръжки.
Съборих чашата си с мартини. Отидохме по дългия коридор в спалнята и го повторихме, този път по-бавно.
— Алана — казах, докато лежахме прегърнати.
— Ммм?…
— Алана — повторих и попитах: — Това не означаваше ли „красива“ на гръцки… или нещо подобно?
— На келтски, мисля. — Тя ме чешеше леко с нокти по гърдите. Аз галех едната й гърда.
— Алана… трябва да ти призная нещо.
— Женен си… — изпъшка тя.
— Не…
Това я накара да се обърне към мен. Погледът й беше сърдит.
— Имаш връзка.
— Не, не… нищо подобно. Трябва да ти призная, че… мразя Ани ДиФранко.
— Но… нали ми цитираше нейните песни — обърка се тя.
— Имах навремето една приятелка, която обичаше да я слуша, и сега това… събужда в мен лоши асоциации.
— Защо тогава имаш неин CD?
Явно беше видяла проклетия компактдиск до плейъра.
— Опитвах се да се насиля да ми хареса.
— Защо?
— Заради теб.
Тя помисли малко, сбърчила носле.
— Не е нужно да харесваш всичко, което харесвам аз. Аз например не харесвам поршетата.
— Наистина ли? — изненадах се.
— Те са като хуйове на колела.
— Вярно е.
— Някои мъже може да имат нужда от това, но ти определено не си от тях.
— Никой не се „нуждае“ от порше. Просто мисля, че е модерно да имаш такава кола.
— Изненадана съм, че не си взел червено.
— А, не… Червеното действа на полицаите като на бик — види ли червено порше, полицаят автоматично включва радара.
— Баща ти карал ли е порше? Моят имаше. — И тя театрално извъртя очи към тавана. — Това наистина е просто нелепо. Така отреагира на мъжката си менопауза.
— Всъщност… през по-голямата част от детството ми дори не сме имали кола.
— Не сте имали кола?
— Ползвахме обществения транспорт.
— О… — Признанието ми я накара да се почувства неудобно. — Значи всичко това — и тя завъртя ръка, за да покаже апартамента и всичко останало, — е доста опияняващо?
— Аха.
— Хм…
Нова минута мълчание.
— Мога ли някой път да те посетя на работа?
— Няма как да стане. Достъпът до пети етаж е ограничен. А и по мое мнение най-добре е хората на работа да не демонстрират близост, не мислиш ли?
— Да, права си.
Изненадах се, когато тя се сви до мен и след малко се унесе — мислех си, че след отказа веднага ще стане, ще си тръгне и ще се събуди в собственото си легло, но изглежда, тя твърдо беше решила тази нощ да не се прибира.
Когато станах, часовникът до леглото ми показваше 3:35. Тя още спеше и лекичко сумтеше. Отидох по дебелия мокет до кухнята и безшумно затворих вратата на спалнята зад себе си.
Изтеглих електронната си поща и сред купищата спам и боклуци, както и по-сериозни неща, които не бяха спешни, погледът ми се спря на поща в Hushmail от „Артър“, чийто предмет казваше:
Отн.: битова техника.
Текстът показваше, че Мийчъм е силно нервиран: