— Какво сега — обади се Дик Дюрант, — да не трябва да преплуваме лайняното езеро два пъти? Не ми напомняй за това. Пуснахме в мрежата половин милион от тези отвратителни кукли и ни ги върнаха едва ли не до една.
— Точно така — казах аз. — И по тази причина разполагаме с триста хиляди ASIC-а, произведени по наш проект за управление на дисплей, собствена разработка на „Трайон“, които ни чакат на склад във Ван Нюис.
Няколко засмивания, сред които и откровени изкикотвания. Един от инженерите каза на съседа си достатъчно високо, за да го чуят всички:
— Този дали е чувал думата „цокъл“?
Някой друг каза:
— Смешки.
Нора Съмърс ме погледна с фалшиво съчувствие, примигна и сви едва забележимо рамене.
Еди Кабрал се опита да ми разясни ситуацията:
— Де да беше толкова лесно, ъъ… Адам. Но ASIC-ите по правило не са взаимозаменяеми. Трябва да бъдат съвместими на ниво изводи.
Кимнах и казах:
— ASIC-ът в Люсил е от тип „SOLC-68 пин арей“. Този в „Гуру“ не е ли същият?
Годард ме гледаше с нямо изумление.
Настъпи тишина, нарушавана единствено от шумоленето на трескаво прелиствани листа хартия.
— Точно SOLC-68, да ме… — прошепна един от електрончиците. — Да, би трябвало да стане.
Годард изгледа един по един присъстващите и удари с длан по масата.
— Е, какво чакаме?
Нора ми се усмихна лъчезарно и ми направи знак с вдигнат палец.
По обратния път извадих отново телефона си. Пет повиквания, все от един и същи номер и до едно маркирани с „лично“. Свързах се с гласовата си поща и чух характерния мазен глас на Мийчъм: „Артър се обажда. Не сме се чували от три дни. Това не е приемливо. Обади ми се с електронна поща до обяд или ще си теглиш последиците“.
Думите ме потресоха. Самият факт, че ме търсеше лично, бе недопустим риск, без значение откъде минаваше сигналът — показваше колко сериозен е в заплахата си.
Беше прав, разбира се — не се бях обаждал. Но и не планирах да го правя. Съжалявам, пич.
Следващият оставил съобщение бе Антоан. Гласът му прозвуча неестествено остро и напрегнато: „Адам, трябва да дойдеш в болницата“ — това беше първото оставено му съобщение. Второто, третото, четвъртото и петото… бяха все от Антоан. Тонът му звучеше все по-отчаяно: „Адам, къде си, по дяволите? Обади се, човече, обади се! Ела веднага“.
Отбих се в офиса на Годард — той продължаваше да обсъжда нещо с няколко служители от екипа на „Гуру“ — и предупредих Фло:
— Моля те, предай на Джок, че имам проблем. Случило се е нещо с баща ми…
70.
Знаех за какво става дума още преди да стигна там, разбира се, но въпреки това карах като обезумял: хвана ме всеки червен светофар, засече ме на ляв завой всяка възможна кола, минах покрай всички съществуващи знаци „ограничение на 30 км/час, когато училището не е във ваканция“ — светът правеше всичко възможно, за да ми попречи да стигна до болницата, преди баща ми да издъхне.
Паркирах в нарушение, защото не можех да си позволя да обиколя паркинга на болницата един-два пъти, за да си намеря свободно място, влетях през входа на спешно отделение и блъснах вратите по начина, по който го правят санитарите, вкарващи носилка с критичен случай. Изтичах при регистратурата. Една недружелюбна сестра разговаряше явно със свой близък по телефона, ако се съдеше по смеха й.
— Франк Касиди? — попитах аз.
Тя ме изгледа и продължи да говори по телефона.
— Франсис Касиди? — изкрещях нетърпеливо. — Къде е?
Тя недоволно остави слушалката и погледна екрана на компютъра пред себе си.
— Трета стая.
Изтичах през приемната, дръпнах двете крила на тежката врата за отделението и първото, което видях, бе Антоан, седнал на стол пред една зелена завеса. Не реагира по никакъв начин, дори не обели дума, но видях, че очите му са зачервени. Той бавно поклати глава, докато се приближавах, и каза само:
— Съжалявам, Адам.
Дръпнах рязко завесата, видях баща ми да седи с отворени очи, подпрял гръб на таблата на леглото, и си помислих: „Ето, Антоан, бъркаш, този гадняр още е с нас“, но бавно осъзнах, че кожата на лицето му е с променен цвят… някак восъчножълтеникава и… и устата му е отворена, което беше ужасно. Не знам защо, но цялото ми внимание бе съсредоточено върху този дребен факт: устата му беше отворена по начин, по който никога не се отваря, докато човек е сред живите — беше застинала в агонизиращ опит за последно вдишване, в отчаян напън за поемане на въздух… гневен, ядовит, озъбен.