— О, не… — простенах.
Антоан бе станал и бе сложил ръка върху рамото ми.
— Констатираха смъртта му преди десет минути.
Докоснах лицето на татко, восъчната му буза — тя беше хладна. Нито студена, нито топла. Може би няколко градуса под нормалната температура, но това не беше излъчваната от жив човек топлина. И самата кожа бе някак странна — като глинена, леко лепкава, безжизнена.
Останах без дъх — въздухът не ми стигаше, сякаш се бях озовал във вакуум. Светлината около мен помръкна. Чух се да прошепвам:
— Татко… недей!
Не можех да откъсна поглед от него. Заради сълзите в очите ми образът му беше размит. Докоснах челото му, бузата, грапавата червена кожа на носа му, където от порите излизаха малки черни косъмчета, наведох се и целунах сърдитото му лице. Години наред бях целувал баща си по челото или бузата и той никога не ми беше отвръщал по никакъв начин, но винаги ми се бе струвало, че посреща това с тайно удоволствие. Сега вече не можеше да реагира никак и това направо ме парализираше.
— Искаше ми се да можеш да се сбогуваш с него — проговори Антоан. Чувах гласа му, усещах вибрациите на дълбокия му бас, но не намирах в себе си сили да се обърна и да го погледна. — Изпадна в дихателна недостатъчност и този път даже не си губих времето да споря с него, а направо извиках линейката. Когато дойдоха, старецът едва дишаше. Казаха, че имал пневмония, може би от известно време. Започна се спор дали да не го интубират, но така и не се наложи. През цялото време се опитвах да се свържа с теб.
— Зная — казах аз.
— Имаше малко време… исках да дойдеш и да се сбогувате.
— Зная, зная… Няма нищо. — Преглътнах тежко. Не исках да го поглеждам, не исках да виждам лицето му, защото ми се струваше, че плаче, а това вече не можех да понеса. А и не исках той да ме вижда, че плача, което вече си бе наистина глупаво. Все пак, ако не се разплачеш, когато умира баща ти, значи… значи наистина не си съвсем наред. — Той успя ли да каже нещо?
— Повече ругаеше.
— Искам да кажа…
— Не — бавно отговори Антоан. — Не попита за теб. Но нали разбираш… той не казваше нищо смислено, така че…
— Разбирам. — Искаше ми се да спре.
— Най-вече ругаеше докторите и мен…
— Досещам се… — казах аз, неспособен да откъсна поглед от застиналото лице на баща ми. — Не съм изненадан. — Челото му бе сбръчкано, гневно смръщено и останало така завинаги. Посегнах и докоснах бръчиците, опитах се да ги изгладя, но не можах. — Татко… — прошепнах, — прости ми.
Нямах представа какво искам да кажа с това. За какво му исках прошка? Времето му отдавна беше дошло, а и при неговия живот в състояние на постоянна агония това бе по-добрата алтернатива.
Някой дръпна завесата — тъмнокож мъж с манта и със стетоскоп на врата. Беше доктор Пател, с когото се бяхме запознали миналия път.
— Адам — тихо каза той, — моите съболезнования. — Лицето му бе тъжно. Кимнах. — Развил е двустранна пневмония — обясни доктор Пател. — Изглежда, я е имал от известно време, макар при последната му хоспитализация броят на левкоцитите да не показа нищо тревожно.
— Ясно — казах аз.
— Само че при неговото общо състояние това е било последната капка. Онова, което го довърши, беше инфаркт — получи се, преди да решим дали да го интубираме. Просто тялото му се оказа неспособно да се справи с всичко. — Отново кимнах. Не исках да слушам подробностите, какъв беше смисълът? — Не би трябвало да го казвам по този начин, но за него така стана по-добре, защото можеше да остане полужив на системи. Съмнявам се, че бихте искали за него подобен край.
— Зная. Благодаря. Сигурен съм, че сте направили всичко възможно.
— Той е… сам, предполагам? Единственият ви жив родител, искам да кажа? Нямате братя и сестри?
— Нямам.
— Двамата сигурно сте били много близки?
„Дали? И защо мислиш така? Това професионално мнение ли е?“ Но само кимнах за кой ли път.
— Адам… има ли конкретна погребална агенция, с която бихте искали да се свържем?
Опитах се да си спомня името на агенцията, която използвахме при смъртта на мама. След няколко секунди то изплува в съзнанието ми.
— Уведомете ни, ако има нещо, с което можем да ви помогнем — каза ми доктор Пател.
Погледнах тялото на баща ми, свитите му юмруци, гневното изражение, изцъкления поглед, зейналата уста. После се обърнах към доктор Пател и го помолих: