— Дали не бихте могли да затворите очите му?
71.
Момчетата от погребалната агенция дойдоха след по-малко от час, сложиха татко в найлонов чувал, дръпнаха ципа и го изнесоха на носилка. Бяха две обикновени, приятни, яки момчета с ниски подстрижки и бяха достатъчно вежливи да ми изкажат съболезнованията си. Позвъних от мобилния си телефон на шефа на агенцията и двамата с него обсъдихме онова, което следваше. Той също ми каза: „Съболезнования за загубата ви“. Интересуваше се дали ще идват възрастни роднини от други градове, за кога искам да планирам погребението, дали баща ми е бил последовател на някоя конкретна църква, където бих държал да се проведе траурната церемония. Попита също разполагаме ли с място за гроб. Обясних му къде е погребана мама, като допълних, че според мен баща ми е купил два гроба — един за мама и един за себе си. Той обеща да провери в гробището как стоят нещата и накрая попита кога ще ми е удобно да отида и да уговорим останалите подробности.
Седнах в чакалнята към спешното отделение и позвъних в офиса. Джослин вече бе научила, че има някаква кризисна ситуация около баща ми, и направо попита как е.
— Току-що почина — казах й. Така се изразяваше баща ми: хората „почиваха“, а не „умираха“.
— О… — ахна Джослин. — Адам, страшно съжалявам.
Наредих й да отмени всичките ми срещи за следващите два дни, след което я помолих да ме свърже с Годард. В слушалката се чу гласът на Фло, която ми каза:
— Здрасти. Шефът излезе и доколкото ми е известно, довечера лети за Токио. — После шепнешком попита: — Как е баща ти?
— Току-що почина — повторих аз и бързо продължих: — Както се оформя, няма да мога да идвам на работа през следващите два дни, така че ще те помоля да ме извиниш предварително пред Джок…
— Но, разбира се — прекъсна ме тя. — Разбира се, разбира се… Моите съболезнования. Сигурна съм, че той ще провери как стоят нещата, преди да се качи на самолета, и ще разбере… не се притеснявай за това.
В чакалнята излезе Антоан, беше объркан и не знаеше какво да прави.
— Имаш ли нещо да ми поръчаш? — попита ме той.
— Нищо, Антоан — изморено му казах аз.
Той се поколеба.
— Искаш ли да си изнеса нещата?
— Не, не бързай. Когато ти е удобно.
— Просто… всичко се случи така изведнъж, че… че нямам къде да отида.
— Остани в апартамента колкото ти е удобно — успокоих го аз.
Той пренесе тежестта на другия си крак.
— Знаеш ли, говорихме за теб.
— О… сигурно — казах аз. Той, изглежда, се чувстваше виновен, след като ми бе казал, че баща ми не е питал за мен на смъртния си одър. — Даже зная какво.
Тих мек смях.
— Е, няма да те лъжа, че винаги беше възможно най-хубавото, което би могло да се каже, но според мен това бе неговият начин да покаже обичта си, нали разбираш?
— Зная.
— А иначе баща ти беше корав дърт мръсник.
— Аха…
— Трябваше ни известно време, докато се сработим, нали разбираш?
— Зная, че беше много груб с теб.
— Е, такъв си беше човекът. Не приемах думите му навътре.
— Ти се грижеше за него — отбелязах аз. — И това означаваше много, макар устата му да не се отваряше да го признае.
— Знам, знам… но към края нещата между нас потръгнаха.
— Харесваше те.
— Не знам дали беше така, но между нас наистина се получи нещо.
— Не, аз зная, че той те обичаше. Сигурен съм в това.
Той помълча.
— Добър човек беше все пак.
Просто не знаех какво да отговоря на това.
— Ти беше страхотен с него, Антоан — казах накрая. — И зная, че означаваше много за него.
Случи се нещо доста странно: след разплакването пред безжизненото тяло на баща ми сълзите ми секнаха, сякаш се затвори някакво кранче. Дълго след това бях неспособен да заплача. Чувствах се като изтръпнала ръка — омекнала, безволева, след като цяла нощ си лежал върху нея.
На път за погребалната агенция позвъних на Алана, но попаднах на гласовата й поща. Вежлив глас ме информираше, че в момента не е на работното си място, но обещаваше да проверява оставените за нея съобщения редовно. Едва сега се сетих, че е в Пало Алто. Обадих й се на мобилния и тя вдигна веднага.
— Алана. — Харесвах гласа й, беше мек като кадифе и едва доловимо дрезгав.