— Аз съм… Адам.
— Здрасти, лошо момче.
— Какво сбърках?
— Не се ли очаква от теб да позвъниш на момичето сутринта, след като си спал с него, и да му помогнеш да се чувства по-малко виновно пред себе си?
— Господи, Алана, аз…
— Някои мъже дори пращат цветя — продължи тя съвсем делово. — Не че на мен лично някога ми се е случвало, но съм чела за това в „Космополитън“.
Беше абсолютно права, разбира се: не й се бях обадил, което бе върхът на простащината. Но какво щях да й кажа… истината? Че не съм й позвънил, защото съм се чувствал като запечатано в кехлибар насекомо, че не зная как да постъпя? Че не мога да повярвам на късмета си да намеря точно нея, че за мен тя е като сърбеж, който не мога да престана да чеша, и че на всичко отгоре се чувствам като истински измамник? „Да — помислих си, — чела си в «Космо», че мъжете са използвачи, маце, но нямаш представа в каква степен могат да го правят“.
— Как е в Пало Алто?
— Добре е, но няма да смениш темата така лесно.
— Алана — казах аз, — слушай… Исках да ти кажа… имам лоши новини. Баща ми току-що почина.
— О, Адам… О, страшно съжалявам. О, Господи, иска ми се да съм с теб.
— И на мен.
— Какво мога да направя?
— Не се безпокой, вече нищо не може да се направи.
— Знае ли се вече кога… ще е погребението?
— След два дни.
— Аз съм тук до четвъртък. Адам, адски съжалявам.
Следващият, на когото се обадих, беше Сет, който каза горе-долу същото:
— О… приятел, страшно съжалявам, мога ли да ти помогна с нещо? — Хората винаги казват това и звучи много хубаво, така че започваш да се питаш: „А бе какво всъщност има да се прави“? Не бях в настроение някой да ми сготви нещо. Наистина не знаех какво искам.
— Нищо, наистина нямам нужда от нищо.
— Я остави това, веднага мога да изляза от кантората. Няма проблем.
— Не, не, всичко е наред, пич.
— Нали ще има погребение и така нататък?
— Да. Ще ти се обадя.
— И умната, приятел, окей?
В този момент клетъчният телефон в ръката ми иззвъня. Мийчъм не каза нито „здравей“, нито нещо подобно. Първите му думи бяха:
— Къде се криеш, по дяволите?
— Баща ми току-що почина. Преди час.
Дълго мълчание.
— Господи — каза накрая той. После добави, сякаш се бе сетил едва сега: — Моите съболезнования.
— Благодаря.
— Е, моментът наистина е крайно неподходящ.
— Да — казах и усетих, че се ядосвам. — Бях му казал да изчака. — И натиснах бутона за край на разговора.
72.
Шефът на погребалната агенция се оказа същият човек, който се бе погрижил и за мама. Беше сърдечен, дружелюбен чернокож с гъсти щръкнали мустаци. Казваше се Франк — „Също като баща ти“, отбеляза той. Покани ме да вляза. Агенцията приличаше на оскъдно мебелирана къща от предградията с ориенталски килими, тъмни мебели и две големи стаи от двете страни на централния коридор. Офисът му бе малък и тъмен, с няколко старомодни железни кантонерки и картини на яхти и пейзажи. Нямаше нищо фалшиво в този човек — между двама ни веднага се установи чисто човешка връзка. Франк поговори малко за смъртта на неговия баща — било преди шест години — и колко тежко го понесъл. Предложи ми кутия с хартиени кърпички, но аз нямах нужда от тях. Записа си основните моменти за некролога, който щеше да бъде публикуван във вестник — запитах се кой ли ще му обърне някакво внимание, — и заедно редактирахме приемлив текст. Положих титанични усилия да си спомня името на също покойната му по-голяма сестра, както и имената на родителите му, които според мен бях виждал не повече от десетина пъти в живота си и които бяха останали в спомените ми просто като „дядо“ и „баба“. Имах смътна представа за дългия и оплетен трудов път на баща ми и може би пропуснах някое от училищата, в които бе работил, но възстанових най-важните.
Франк се поинтересува дали баща ми е бил в армията, но единственото, което помнех със сигурност за него, бе, че е изкарал строева подготовка в някаква армейска база; никога не бе изпращан някъде да се сражава и мразеше армията и военните с неподправена страст. Попита ме дали искам на ковчега да бъде сложено знаме, на което баща ми като ветеран имал право, но аз отклоних идеята, защото знаех, че баща ми за нищо не света не би искал тялото му да бъде покрито с американското знаме. Не само не би искал, но дори би изнесъл цяла реч по въпроса и би я завършил с думите: „Кой, да ви еба майката, си мислите, че съм аз — Джон Кенеди?“. Поиска да разбере дали ще желая да бъде изсвирен „отбой“, на което баща ми също имал право, и обясни, че понеже в наши дни вече нямало гайдар, обикновено пускали магнетофонен запис. Казах „не“, баща ми не би искал и това. След това му обясних, че държа погребението да се състои колкото може по-скоро. Просто исках да приключа с това веднъж и завинаги.