— Вече не се изненадвам, че се съгласиха така лесно, когато се договаряхме — простенах аз.
— Да — каза Шапиро, — сам си си надянал примката. Искаш ли все пак да се обадя, или не?
Погледнах Сет и кимнах. Нямах друг избор.
— Момчета, защо не изчакате навън? — предложи ни той.
79.
Седнахме в приемната пред кабинета му. Мълчахме. Нервите ми бяха опънати до скъсване. Обадих се в офиса и наредих на Джослин да пренасрочи две срещи.
Поседях така няколко минути, потънал в дълбок размисъл.
— Знаеш ли — казах накрая, — най-лошото е, че лично връчих на Уайът ключовете, за да ни ограби до шушка. Не стига, че провали операцията по изкупуването, ами сега и ще ни го начука до кръста… и вяната е само моя.
Сет ме изгледа дълго.
— Казваш „ни“?
— Имам предвид „Трайон“.
Той поклати глава.
— Ти не си „Трайон“. Защо говориш за „Трайон“, така?
— Грешка на езика.
— Не мисля. Искам да си купиш от любимия си десетдоларов френски сапун, който използваш сега, и да напишеш на огледалото в банята: „Аз не съм «Трайон»“.
— Стига… — изпъшках. — Започна да приказваш като баща ми.
— Хрумвало ли ти е някога, че баща ти не е грешал във всичко? Също както дори спрял часовник два пъти в денонощието показва точното време.
— Що не се шибаш!
Вратата се отвори и на прага застана Шапиро.
— Седни — каза той.
По лицето му личеше, че разговорът не е протекъл обнадеждаващо.
— Е, какво каза приятелят? — попитах.
— Приятелят ми са го преместили в съда. А заместникът му е истински гъз.
— Толкова ли е зле?
— Думите му бяха следните: „Знаеш ли, защо не се признае за виновен и ще видим какво ще правим оттам нататък“.
— И какво означава това?
— Означава, че ще се признаеш за виновен на четири очи пред съдията и никой няма да разбере за това.
— Не разбирам.
— Ако му дадеш в ръцете голям случай, той ще напише едно много убедително писмо „5-К“. „5-К“ е особен вид писмо, което прокурорът пише до съдията, за да го помоли да се отклони от Указанията за определяне на федерални присъди.
— И длъжен ли е съдията да се вслуша в призива на прокурора?
— Естествено, че не. Да не говорим, че няма никаква гаранция, че този задник ще се потруди да напише убедително писмо „5-К“. Честно казано, този тип ме съмнява.
— Каква е дефиницията на „голям случай“? — обади се Сет.
— Иска Адам да помогне за внедряването на агент под прикритие.
— Агент под прикритие? — Не можех да повярвам на ушите си. — Това е лудост! Уайът никога няма да захапе. Той никога няма да се срещне с друг, освен с мен. Този човек съвсем не е идиот.
— А микрофон? — продължаваше да се интересува Сет. — На това би ли се съгласил?
— Аз няма да се съглася на това — казах. — Всеки път, когато отивам в дома на Уайът, ме сканират за електронни устройства. Няма начин да се промъкна.
— Точно така — съгласи се и Шапиро. — И „нашият“ човек в прокуратурата не би се съгласил. Единствената възможност за него да погледне благосклонно на твоя случай е, ако внедриш агент.
— Няма да го направя — заявих твърдо. — Защото той никога няма да се хване. А и каква гаранция ще получа, че няма да вляза в затвора, ако по някакъв неясен начин успея?
— Никаква — призна Шапиро. — Няма федерален прокурор, който да ти даде стопроцентова гаранция, че съдията ще се съгласи да те осъди условно. Съдията може да не се навие, той е самостоятелна институция. Каквото и да решиш, разполагащ със седемдесет и два часа.
— Или?…
— Или нещата ще се развият по стандартния начин. Той никога няма да направи отстъпки, ако не се съгласиш да играеш по неговите правила. Разбери, те не ти вярват. А в крайна сметка те диктуват правилата.
— Нямам нужда от седемдесет и два часа — отсякох и станах. — Вече реших. Не играя.
Шапиро ме изгледа странно.
— Ще продължиш да работиш за Уайът?
— Не — отговорих. — Ще се справя по мой си начин.
Шапиро прецени, че това заслужава усмивка.
— И как?
— Искам аз да определям правилата.
— Това добре, но как?
— Да предположим, че се добера до конкретни доказателства срещу Уайът. Сериозни и неопровержими. Не можем ли да отидем с тях направо във ФБР и да получим по-добро предложение?
— Теоретично, да.