Усмихнах се.
— Разбира се. Ще ме предадеш на полицията, на ФБР или на когото си искаш.
— Нищо подобно — заяви Годард. — Нямам никакво желание случилото се да се разчуе. Но без колата, без апартамента, без заплатата си… ти просто няма да имаш нищо. Нищо, разбираш ли? Що за живот ще е това за талант като теб?
„Притежават те… Караш кола на компанията, живееш в жилище на компанията… целият ти живот не е твой…“ Баща ми, покойният ми баща, се бе оказал прав.
Джудит стана и се приближи плътно до мен.
— Адам, повярвай ми, разбирам какво чувстваш — прошепна тя. Очите й бяха влажни. — Засегнат си, ядосан си. Чувстваш се предаден, манипулиран. Искаш да се скриеш в удобния, сигурен, защитен гняв на малкото дете. Това е напълно разбираемо… ние всички понякога чувстваме нещо подобно. Но сега е време да загърбим детинщините. Разбери — не си паднал в никакъв капан. Просто си открил себе си. И това е хубаво, Адам. Прекрасно е.
Годард се бе облегнал в креслото си и ме наблюдаваше със скръстени на гърдите ръце. Виждах фрагменти от лицето му, отразени в сребърната каничка за кафе и в захарницата. Усмихваше се благосклонно.
— Не захвърляй всичко, синко. Знам, че ще вземеш разумно решение.
93.
Бяха вдигнали поршето ми и това беше символично. Снощи го бях паркирал в нарушение, какво друго можех да очаквам?
Така че излязох от сградата на „Трайон“ и се огледах за такси, но не видях. Сигурно щеше да е по-разумно, ако бях използвал телефона във фоайето, за да си поръчам, но изпитвах неустоимата чисто физическа нужда да се махна. Понесъл белия кашон с малкото лични вещи от офиса ми, тръгнах по банкета.
След няколко минути ме подмина яркочервена кола, отби и спря непосредствено пред мен. Беше остин миникупър, горе-долу с размера на тостер. Десният прозорец се спусна и отвътре лъхна познатият ми аромат на цветя, който свързвах с Алана.
— Ей, харесва ли ти? — извика тя. — Току-що я взех. Нали е страхотна?
Кимнах и опитах да се усмихна многозначително.
— Червеното възбужда полицаите — напомних й.
— Никога не превишавам скоростта.
Кимнах.
— Добре де, слез тогава от мотоциклета и ме глоби — предложи тя с познатата ни реплика от любимия й филм.
Кимнах и продължих да вървя — не исках да си играем. Тя бавно подкара колата до мен.
— Ей, ама какво стана с твоето порше?
— Вдигнаха го.
— Уф… Накъде си тръгнал?
— Прибирам се в Харбър Суитс. — Изведнъж осъзнах, че няма да имам това жилище за дълго. Все пак не го притежавах.
— Добре де, не можеш да стигнеш дотам пеша. Особено с този кашон. Скачай в колата, ще те закарам.
— Не, благодаря.
Тя продължаваше да пълзи до мен, караше направо по банкета.
— Стига де, Адам, не се сърди.
Спрях, оставих кашона на земята и се опрях с две ръце на покрива на колата. Да не се сърдя? През цялото време се измъчвах от мисълта, че я манипулирам, а тя само си вършела работата.
— Ти… наредиха ти да спиш с мен, нали?
— Адам — сериозно каза тя, — слез на земята. Това не е част от ничия длъжностна характеристика. На това кадровиците му казват допълнителни служебни облаги, чувал ли си? — Засмя се с къдравия си смях и ме побиха тръпки. — От мен се искаше само да те паса, да ти подхвърлям намеци, за които да се заловиш, и така нататък. Но в един момент ти тръгна да ме сваляш…
— „От мен се искаше само да те паса“ — повторих като ехо. — О, господи… О, боже… Повдига ми се. — Вдигнах кашона и продължих по пътя си.
— Адам, разбери, просто изпълнявах каквото ми казваха. Ти поне би трябвало да можеш да ме разбереш.
— А дали някога ще можем да се отнасяме с доверие един към друг? Ето и сега… правиш каквото са ти казали, нали?
— О, стига вече — каза Алана. — Адам, мили. Не бъди такъв проклет параноик.
— Като си помисля, че за миг повярвах, че между нас има нещо — казах, учуден на наивността си.
— Беше забавно. Аз поне никога досега не се бях забавлявала така добре.
— Така ли?
— Господи, не вземай нещата толкова навътре, Адам! Това си беше просто секс. Какво нередно виждаш? Повярвай ми, не съм се преструвала.
Продължих да вървя и да гледам за такси, но за проклетия те сякаш бяха изчезнали от лицето на земята. Не познавах тази част на града. Бях се изгубил.
— Хайде, Адам — продължи да ме уговаря тя, следваше ме с колата. — Качи се.