Като си спомних как Елиот Краузе намества оплесканите си очила върху измацаното си лице и с препъване излиза от съборения клозет, се разсмях толкова неудържимо, че загубих равновесие и паднах на пода. Останах да лежа така няколко секунди, неспособен да помръдна. Около мен се събраха хора и някакви гигантски глави се наведоха и ме попитаха добре ли съм. Бях здравата натряскан. Зрението ми беше разфокусирано. По някаква причина в главата ми се стрелна образът на баща ми и Антоан Ленард. Самата мисъл за тях ми се видя влудяващо смешна и този път вече нямаше спиране.
Усетих някой да ме сграбчва за рамото, друг за лакътя. Сет и някакъв тип ме изведоха от бара. Струваше ми се, че всички ме гледат съчувствено и с отвращение.
— Извинявай, пич — изфъфлих, внезапно усетил притеснение. — Благодаря… колата ми е там.
— Не можеш да шофираш, приятел.
— Ама… ето я.
— Това не е твоята кола. Това е някакво ауди.
— Моята е — твърдо заявих аз и сложих точка на изречението с твърдо кимване. — Ауди… А6, мисля.
— А какво стана със старата?
Поклатих глава, неспособен да обяснявам дълго.
— Имам си нова.
— Ей, пич, на новата работа май ти плащат наистина добре, а?
— Да — потвърдих аз и заваляйки думите, уточних: — Е, не чак толкова много.
Той свирна за такси, после двамата ме напъхаха в него.
— Нали помниш къде живееш? — поиска да се увери Сет.
— Хайде сега — възмутих се, — разбира се, че помня.
— Искаш ли да ти донеса едно кафе за из път? Може да те освежи?
— Нее — отказах аз. — Трябва да спя. Утре съм… на работа.
Сет се засмя.
— Да знаеш, че не ти завиждам.
17.
Посред нощ иззвъня телефонът. Острият звън разцепи главата ми, отворих очи и видях, че не било посред нощ. Зад пердетата просветляваше. Часовникът показваше… пет и половина… седем? Бях толкова объркан, че нямах представа. Сграбчих слушалката и съжалих, че не съм го изключил на лягане.
— Да?
— Още спиш? — Глас на човек, който не вярва на ушите си.
— Кой се обажда?
— Оставил си аудито в зона, забранена за паркиране. — Този път го познах: Арнолд Мийчъм, нацистът шеф на отдел „Сигурност“ в „Уайът“. — Колата не е твоя, а е наета от „Уайът Телекомюникейшънс“ и най-малкото, което се очаква от теб, е да се грижиш за нея, а не да я захвърляш като използван презерватив.
Сега ме осени: вечерта, напиването в „Али Кет“, провала в паметта ми как съм се прибрал, това, че със сигурност бях пропуснал да включа будилника… „Трайон“!
— Ох… мамка му! — простенах и скочих от леглото. Коремът ми се преобърна. Главата ми щеше да се пръсне, голяма… огромна като… като на онези извънземни от „Стар Трек“.
— Мисля, че дефинирахме правилата пределно ясно — напомни ми Мийчъм. — Никакво шикалкавене. Никакво купонясване. От теб се очаква да функционираш на върха на способностите си. — Дали наистина говореше по-бързо и по-високо от обикновено, или само така ми се струваше? Май наистина, защото едва го разбирах.
— Зная — изграчих нещастно.
— Не мога да кажа, че стартът ти е впечатляващ.
— Вчера беше… беше голяма лудница. Първият ми работен ден, баща ми…
— Изобщо не ме интересува. Имаме ясно споразумение, към което си длъжен да се придържаш. И какво разбра за ония неща?
— Ония неща? — стъпих на пода, седнал на ръба леглото, и започнах да масажирам слепоочията си със свободната си ръка.
— Класифицираните им проекти. За какво мислиш си изпратен там?
— О… нее… много е рано — казах. — Малко по малко мозъкът ми започваше да включва. — Вчера навсякъде ме ескортираха. Не е имало и минутка, през която да съм сам. Беше невъзможно да опитам нещо. Нали не искате да се проваля още на първия ден?