— Стараем се, а? — каза той. — Едва вторият ти ден и такъв трудов ентусиазъм! — Той учудено поклати глава. — Не се престаравай, ще прегориш. А и как ще изглеждаме покрай теб ние? — Той се изсмя дрезгаво, сякаш беше изтърсил убийствена реплика, и напусна сцената.
19.
Маркетинг групата към „Маестро“ се събра отново в „Корвет“ и всички седнаха на предишните си места, сякаш те бяха запазени. Разликата бе, че този път присъстваше и Том Лундгрен, седнал не до масата, а на стол, опрян до стената в дъното. Точно преди Нора да обяви началото на оперативката, влезе Пол Камилети, главният финансист на „Трайон“, изтупан като идол на матине от предаването „Любов по италиански“, в тъмносиво сако на дискретно райе върху фино вълнено поло. Седна до Том Лундгрен и цялата зала сякаш притихна, заредена с електричество, като че ли някой бе щракнал ключа.
Дори Нора изглеждаше малко неспокойна.
— Е — обади се тя, — мисля, че можем да започваме. Приятно ми е да поздравя сред нас Пол Камилети, нашия главен финансист… добре дошъл, Пол.
Той кимна, но го направи, сякаш казваше: „Не ми обръщайте никакво внимание, аз просто ще поседя тук инкогнито, като слон в стаята“.
— Кои са тук днес с нас? Кой е на телефона?
По интеркома се разнесе глас:
— Кен Сяо, Сингапур.
После:
— Майк Матера, Брюксел.
— Добре — каза тя, — в такъв случай цялата банда е налице. — Изглеждаше леко възбудена, но беше трудно да се прецени доколко става дума за ентусиазъм, разиграван заради Том Лундгрен и Пол Камилети. — Моментът, мисля, е подходящ да хвърлим поглед на пазарните прогнози и да видим къде се намираме. Предполагам никой от нас не би искал да чуе фразата „отмиращо изделие“, нали така? Защото „Маестро“ не е такъв продукт. Ние няма да взривим доверието в качеството на тази линия продукти, изграждано от „Трайон“, в името на съмнителни нововъведения.
— Нора, Кен от Сингапур.
— Да, Кен?
— Ъъ… Бих казал, че тук сме подложени на известен натиск, по-конкретно от „Палм“, „Сони“ и „Блекбери“ особено в нишата на частния сектор. Предварителните поръчки за „Маестро Голд“ са по-скоро неудовлетворителни.
— Благодаря, Кен — побърза да го спре тя. — Кимбърли, какво е твоето усещане за нещата в Общността?
Кимбърли Зиглър, изпита и неспокойна, с ореол от немирни къдри и очила в рогови рамки, вдигна поглед.
— Моето усещане е съвсем различно от това на Кен.
— Така ли? В какъв смисъл?
— Според мен диференциацията във функционалността на продуктите е по-скоро в наша полза. Ние стоим по-добре ценово от „Блекбери“ и „Сони“, които са доста по-скъпи. Вярно е, че има известно насищане на тази пазарна ниша, но преминаването към по-мощен процесор и добавянето на флаш памет реално са добавяне на нова стойност. С други думи, мисля, че засега се държим, особено във вертикалния пазар.
„Дрън-дрън“, казах си.
— Чудесно — озари я с усмивка Нора, — радвам се да го чуя. Ще ми е интересно да чуя има ли нещо ново по отношение на „Голд Дъст“… — Тя видя Чад да вдига показалец. — Да, Чад?
— Мисля, че Адам може да сподели с нас някои свои мисли по отношение на „Голд Дъст“.
Тя се обърна с готовност към мен.
— Но това е страхотно! Я да чуем всички? — каза го, сякаш току-що бях изразил желание да седна и да им посвиря на пиано.
— „Голд Дъст“? — казах усмихнато. — Я да се сетя откога датира тази технология? Не беше ли деветдесет и първа? Това е „Бетамакс“-ът на безжичните технологии. Редом с „Новата кока-кола“, студения ядрен синтез, „Лигата за екстремен футбол“ и „Юго“-то… — Няколко души поддържащо се засмяха. Нора ме наблюдаваше внимателно. Продължих: — Проблемите със съвместимостта са огромни и не мисля, че някой съзнателно би отишъл в тази посока… Искам да кажа, че устройствата с вграден „Голд Дъст“ комуникират само с други устройства от същия производител, най-вече заради отсъствието на стандартни библиотеки. „Филипс“ продължават да ни убеждават, че предстои да излязат с нова, стандартна версия на „Голд Дъст“… да, някой ден, когато цял свят премине на есперанто… — Нов смях, макар да ми направи впечатление, че половината стая ме наблюдава студено. Мордън ме гледаше с интерес, по начина, по който събралата се тълпа зяпачи гледа катастрофа с множество трупове, посипани по осовата линия на шосето. Том Лундгрен ме съзерцаваше със странна, малко крива усмивка, а десният му крак работеше като пневматичен чук. Аз обаче се бях разгорещил: — Нека добре се замислим например каква е скоростта на обмен — по-малко от един мегабит в секунда. Жалка история. По-малко от една десета от скоростта на Wi-Fi. Все едно да се тътрим с каруца. Да не говорим колко лесно е да се прехване, което означава никаква сигурност при предаване на данни.